Десетата зала

да ми подхвърляш по някой кокал, докато приказваш пред камерите.

– Не бързай толкова много да изчезваш зад кулисит и - разсмя се Люк. - Имаш работа.

– Нима?

– Ръкописът. Ти работиш върху ръкописа, забрави ли?

– Той определено вече не е толкова важен.

– Ни най-малко - настоятелно прошепна Люк. - Ръкописът е част от това. Когато дойде

време тази история да се разкаже на света, ще трябва да знаем ролята му. В него има някакъв

важен исторически контекст, който не може да бъде пренебрегнат. Книгата трябва да се де -

шифрира.

– Предполагам, че мога да отправя някои запитвания - въздъхна Юг.

– Към кого?

– Да си чувал за ръкописа на Войнич?

Люк поклати глава.

– Е, казано накратко, става въпрос за един шантав ръкопис, може би от петнайсети век,

попаднал у един полски антиквар на име Войнич някъде към хиляда деветстотин и десета

година. Направо невероятно нещо, честно, най-побърканата колекция от илюстрации на билки,

астрономически знаци, биологич ни процеси, медицински бъркочи, дори рецепти. И всич ко това

е изписано с прекрасна смахната писменост и на език, който вече цяло столетие не може да

бъде разчетен. Някои предполагат, че авторът му е Роджър Бейкън или Джон Ди, и двамата

математически гении за времето си, които се въртели из алхимическите среди. Други пък

смятат, че става дума за някакъв огромен фалшификат от петнайсети или шестнайсети век.

Както и да е, споменавам за него, защото и до днес аматьори и професионални криптографи се

опитват да разбият шифъра. Срещал съм се с някои от тези хора на семинари и конференции.

Големи чешити са, със свой собствен език. Трябва да ги чуеш как говорят за шифри на Бофор,

закон на Зиф и други дивотии, но мога да се свържа с един от по-нормалните и да видя дали

няма да се съгласи да погледне книгата ни.

– Добре - кимна Люк. - Направи го. Но бъди много дискретен.

Двойката на другата маса стана и си тръгна без изоб що да направи опит да плати.

Младият мъж пръв бутна вратата и излезе. Зад него жената се озърна през рамо, погледна право

към Юг и отново почти се усмихна за миг, преди вратата да се затвори.

– Видя ли това? - попита Юг. - Може пък в провинцията в крайна сметка да не е чак

толкова зле.

В заведението влязоха трима мъже. Двама от тях ириличаха на фермери, с мръсни ръце и

засъхнала кал по обувките. Третият, който бе по-възрастен, беше чист и добре облечен, с

костюм и вратовръзка. Собственикът на кафенето им кимна зад бара и се обърна на висок глас

към най-стария.

– Добър ден, Пеле. Как си?

– Така, както бях и на закуска - грубо измърмори онзи, но докато отговаряше, зяпаше

открито към Люк и Юг.

Тримата се настаниха на масата в ъгъла и заговориха тихо помежду си.

Люк се почувства определено неудобно. Собственикът на кафенето сякаш общуваше с

новодошлите зад гърба му с очи и Люк имаше чувството, че е неволен участник в някаква груба

детска игра. Всеки път кога то се обърнеше, мъжете извръщаха погледи и отново започваха да

си бъбрят. Юг като че ли не забелязваше малката драма. Или пък самият аз съм станал

прекалено докачлив, помисли си Люк.

– Хей, Пеле, искаш ли малко бекон по-късно? - обади се собственикът над главите им.

– Само ако е от Дювал - отвърна онзи. - Друг бекон не вкусвам.

– Не се безпокой, от Дювал ще е.

Люк забеляза, че собственикът обръща знака на вратата от ОТВОРЕНО на ЗАТВОРЕНО.

Чу плъзгането на стол по дървения под.

Ясно почувства погледите върху гърба си.

Собственикът започна да дрънчи с чашите и да ги подрежда шумно по лавицата.

Усещането изобщо не се нравеше на Люк и тъкмо се канеше да се обърне към

въображаемите погледи, когато чу скърцането на спирачки.

Син жандамерийски ван спря зад джипа и Люк с ра дост скочи на крака.

– Обадих им се за колата - каза той на Юг. - Излез, когато приключиш.

Използва момента да изгледа кръвнишки мъжете в ъгъла, но те избегнаха погледа му.

Собственикът излезе зад бара и грубо им тръсна сметката.

– И без това затварям.

Люк погледна презрително хартийката, хвърли ня колко евро на масата и се обърна към

Юг.

– Не бързай толкова да си променяш мнението за провинцията.

8.

Люк дълго се взираше в телефона, преди да го вземе и да набере номера, който бе

намерил в уебсайта ѝ.

Не му беше лесно да позвъни - всъщност, беше напълно необичайно за него, но пък в края

на краищата, обстоятелствата също бяха необичайни.

Нуждаеше се от най-добрнте хора, а в нейната област нямаше по-добър. Така че просто

отказваше да прави компромиси.

Намираше се в кабинета си в кампуса на университета в Бордо и гледаше как бързо

движещата се атлантическа буря се изсипва върху вътрешния двор. Познатият натрапчив

английски сигнал запищя в ухото му и после, съвсем неочаквано, чу мекия ѝ плътен глас.

– Ало, Сара?

– Люк?

– Да, аз съм.

Настъпи дълго мълчание и той се принуди да попита дали още е там.

– Тук съм. Просто се опитвам да реша дали да не ти затворя.