Десетата зала

Бяха минали две години от първата им среща.

Тя беше прекарала лятото в Париж в работа върху книгата си „Преходът от късния

палеолит към мезолита от гледната точка на палинологията―1, на която не беше писано да влезе

в списъка с бестселъри, но укрепи още повече растящия ѝ авторитет.

Той беше в Лез Ейзи, правеше обходи и залагаше първия сондаж на онова, което щеше да

се превърне в дългогодишна кампания.

Бяха „едно―, както се изразяваше тя, в продължение на две години. Той беше чул

лекцията ѝ на лош френски на една конференция върху плейстоцена в Парижкия университет и

след това се бе примъкнал до нея по време на коктейла. По-късно тя щеше да разказва на

приятелките си, че го видяла как умело се провира през тълпата като наемен уб иец и се

надявала, че мургавият красив мъж се е запътил към нея. Беше я обезоръжил с цветистите си

1 Дял от ботаниката, изучаващ цветния прашец (полен) и спорите на растенията. - Б. пр.

комплименти за работата ѝ на перфектен американски английски. Вечеряха заедно. Както и на

следващата вечер.

После тя призна пред приятелките си и дори пред майка си в Калифорния, че е хлътнала;

беше пила от вълшебното питие и се беше върнала за още. Това, че говореха на общ

професионален език, бе приятно, но едва ли можеше да послужи като основа на привлича нето.

Репутацията му ѝ беше известна, но освен това в него имаше нещо диво и необуздано, което тя

възприе като предизвикателство. Беше почти десет години по-възрастен от нея и ѝ се искаше да

вярва, че вече е дал достатъчно вятърничави клетви, за да може да се установи в нещо подобно

на моногамия. Сара изсипваше енергия във връзката подобно на огняр, не уморно хвърлящ

въглища в пещта на стар локомотив. Той толкова пъти ѝ бе казвал с предизвикателния си тон,

че това е най-дългата връзка в живота му, та вече ѝ беше дошло до гуша от думите му. Сара

запълваше географската пропаст между Париж и Бордо, като буквално живееше във влака.

Очакваше от него да я покани на разкопките си през лятото, но това така и не стана, а след това

тя чу носещите се слухове за особено близкото му приятелство с някаква хубавич ка унгарска

геоложка от екипа му.

И тъй, разтревожена от оскъдните съобщения и обаждания, тя нае кола и един петък

следобед пристигна неочаквано на обекта му. Слуховете се оказваха верни, ако можеше да се

съди по напрегнато радостната му физиономия, с която я посрещна, както и от косите погледи

на унгарката, която, за съжаление, беше наистина зашеметяваща. Посещението ѝ продължи

само до малките часове на следващия ден. Ня къде към три след полунощ тя гневно го отблъсна

от себе си, прекара остатъка от нощта на ръба на леглото и се измъкна по зазоряване, докато

той още спеше. Няколко месеца по-късно прие предложеното ѝ място в Археологическия

институт в Лондон и така напълно изчезна от живота му.

– Моля те, не затваряй. Важно е.

– Добре ли си? - Гласът ѝ прозвуча загрижено.

– Не, не, добре съм, но трябва да говоря с теб по един въпрос. Има ли компютър пред теб?

– Да.

– Мога ли да ти пратя малко материали да ги погледнеш? Ще изчакам.

Тя се поколеба, но накрая му даде имейла си.

Люк чуваше дишането ѝ в слушалката, докато прикачаше файловете и ги изпращаше.

– Получи ли ги?

– Да.

– Отвори първо снимка деветдесет и три.

Зачака, взирайки се в своето копие на изображението, все още хипнотизиран от него, и се

мъчеше да си я представи, докато тя сваляше файла. Две години не бяха толкова много време.

Едва ли се е променила особено. Радваше се, че най-сетне беше намерил предлог да ѝ звънне.

Гласът ѝ прозвуча стреснато, сякаш някой беше из пуснал порцеланов сервиз зад гърба ѝ.

– Господи! Откъде е това?

– От Перигор. Какво мислиш?

На снимката беше изображението на стадото малки бизони с човека птица сред него.

– Великолепна е. Отскоро ли е?

Вълнението в гласа ѝ му доставяше наслада.

– Съвсем отскоро.

– Ти ли я откри?

– С радост ще заявя, че да.

– Някой знае ли вече?

– Ти си от първите.

– Защо точно аз?

– Отвори снимки двеста и единайсет и двеста и петнайсет.

Тези снимки бяха направени в последната от десетте зали, Залата на растенията, както

беше започнал да я нарича Люк.

– Истински ли са? - не повярва Сара. - Да не си си играл с фотошоп?

– Нищо не е пипано и манипулирано, всичко си е съвсем истинско - увери я той.

Тя помълча известно време, след това тихо каза:

– Никога не съм виждала подобно нещо.

– Не съм си помислял и друго. А, има и още нещо. Намерих ориняшко оръдие досами

рисунките.

– О, Господи... - прошепна тя.

– Така че ми трябва специалист по растенията, включваш ли се в играта?

9.

Гатиноа седеше сковано зад старото си бюро, имитация на китайска мебел, което

държеше глезените, коленете и бедрата му свити под прав ъгъл. Никога не се прегърбваше,

дори когато си бе у дома или в клуба. Така беше възпитан, да бъде един от социалните