Десетата зала

стори, че отново чува шума, но когато пред него се разкри корнизът, по който бяха минали

неотдавна, не видя нищо.

Остана за миг, като се чудеше дали да не продължи напред. Нещо в това драскане го беше

разтревожило; усети как безпокойството (или беше страх?) пробяга по цялото му тяло. Но в

този момент Юг на висок глас обяви, че е гогов за път, и усещането отмина. Люк бързо се

върна при приятеля си под хвойната и не му спомена нищо.

Беше късна сутрин, когато пристигнаха уморени при джипа. Верен на думата си и

въпреки преследващите го привидения от изминалата нощ, Люк бе настоял да спрат и да

съберат боклука.

Видя пръв пораженията и изруга високо.

– По дяволите, Юг, виж това, моля те!

Прозорецът от страната на шофьора беше разбит и седалката бе посипана с парчета

стъкло. Картонът с надпис УНИВЕРСИТЕТ В БОРДО беше скъсан на две и подигравателно

пъхнат под чистачките.

– Дружелюбните местни - насмешливо отбеляза Юг. - Да върнем ли кутиите от бира там,

където им е мястото?

– Няма да позволя това да помрачи настроението ми - решително каза Люк, макар и през

зъби. Започна да чисти стъклата и парчетата картон. - Нищо няма да помрачи настроението ми.

Преди да включи на скорост, порови в жабката и от ново започна да ругае.

– Мислех си, че нищо няма да помрачи настроението ти - обади се Юг.

– Книжката ми я няма. На кого му е притрябвал талонът на колата, по дяволите?

Затръшна капака на жабката и подкара, като мърмореше нещо.

Спряха в центъра на Руак пред малкото кафене, което си нямаше име, а само надпис

КАФЕ, ТЮТЮН. Юг се опита да заключи колата и Люк посочи подигравателно разбития

прозорец, но преди да влязат, го предупреди:

– Внимавай какво казваш. Имаме голяма тайна за пазене.

Кафенето бе слабо осветено и побираше шест маси с мушама, от които само една беше

заета. Собственикът стоеше зад бара. Беше човек със загрубяла кожа, гъста бяла коса и

прошарени мустаци, с голямо кръгло шкембе. Двамата посетители, млад мъж и по-възрастна

жена, млъкнаха и ги зяпнаха, сякаш бяха пришълци от космоса.

– Сервирате ли? - попита Юг.

Собственикът им посочи една маса и грубо остави две менюта, преди да се оттегли към

кухнята, като тътреше крака по дъските на пода.

Люк извика зад гърба му и го попита къде се намира най-близкото полицейско

управление. Собственикът бавно се обърна и отговори с въпрос:

– Защо?

– Някой счупи прозореца на колата ми.

– Докато карахте ли?

– Не, бях паркирал.

– Къде бяхте паркирали?

Подложен на такъв разпит, Люк погледна невярващо приятеля си и се тросна:

– Не е важно.

– Сигурно има нещо нередно - промърмори собственикът уж под нос, но достатъчно

високо, за да го чуят. После каза с по-силен глас: - Сарла. Има управление в Сарла.

Юг подуши въздуха. Винаги можеше да познае тази миризма. Тя му осигуряваше хляба.

– Да не е имало пожар някъде наоколо? - попита той собственика.

– Пожар? Надушвате ли нещо?

– Да.

– Може да е от дрехите ми. Аз съм шеф на местната пожарна бригада. Това надушвате.

Юг сви рамене и започна да хвърля погледи към засуканата чернокоса жена на масата в

ъгъла. Беше на не повече от четирийсет. Косата ѝ бе естествено къдрава и обемна, имаше пълни

устни и хубави мургави крака, които се показваха под прилепналата рокля. Кавалерът ѝ бе най-

малко с десет години по-млад, с яки рамене и червендалестото лице на фермер, и тъй като едва

ли беше неин приятел или съпруг, Люк предположи, че Юг няма да има проблеми да се покаже

такъв, какъвто си е.

Естествено, приятелят му остана верен на себе си.

– Хубав ден - подхвърли той, усмихна се и кимна.

Тя отвърна с лека мимика, която дори да беше усмив ка, продължи не повече от секунда.

За да сложи край на общуването, придружителят ѝ я потупа нарочно по ръката и я заговори.

– Гостоприемно място - каза Юг на приятеля си. - Те са си поръчали омлет. Смятам да

направя същото. Нека местните водят, както винаги казвам.

Люк отскочи до тоалетната и когато се върна, видя, че приятелят му вече е поръчал бира.

– Чисто ли беше? - попита Юг.

– Не бих казал. - Люк остави мобилния си телефон на масата. - Наздраве.

Чукнаха се и пиха.

Говореха тихо, докато лакомо поглъщаха омлетите от три яйца със сирене и пържените

картофи.

– Знаеш ли, ще трябва да зарежа всичко - малко тъжно рече Люк. - Ще трябва да прекъсна

всичките си проекти. Ще си останат недовършени.

– Е, това е ясно - кимна Юг. - Но нямаш нищо против, нали?

– Разбира се, че не! Просто изведнъж ми се струпа страшно много на главата. Никога не

можеш да бъдеш подготвен за нещо подобно.

– Радвам се за теб - жизнерадостно заяви Юг с нотка сарказъм в гласа си. - Ще бъдеш зает

и прочут, а аз ще продължа с мижавия си бизнес и ще се появявам само от време на време,

колкото да се окъпя в отражението на славата ти. Само ще те помоля да не забравяш стария си

приятел. Може пък да я наречеш Пино-Симар или ако трябва, Симар-Пино и от дъжд на вятър