Десетата зала

– Само дотам - посочи той. - Ако отидем още малко напред, мисля, че от онова място ще

успеем спокойно да се изкачим догоре.

На избраното място Бернар опря длани на бедрата си и попита Абелар дали е готов за

изкачването.

– Готов съм, макар да ми се струва, че ще има дълго да се катерим.

– Не се безпокой. Бог ще ни държи прикрепени към небесната твърд - весело рече Бернар.

– Ако на някого от нас му е писано да лети, моля се да съм аз, а не ти - отвърна Абелар.

Бернар поведе, като търсеше път, който най-много да наподобява стълба. Плувнал в пот,

задъхан от усилията, той се изкачи на поредното ниво и замръзна на място.

– Абелар! Внимавай с онзи камък, че мърда, но ела! Попаднах на нещо великолепно!

В отвесната скала зееше дупка, широка колкото легло за възрастен, висока колкото малко

дете.

Бернар протегна ръка да помогне на по-възрастния си приятел.

– Пещера! - изпъшка Абелар и си пое с мъка дъх.

– Хайде да я огледаме - възбудено предложи Бернар. - Ако не друго, ще се охладим

малко.

Нямаха факли и трябваше да разчитат на слънчевата светлина, за да видят нещо в залата.

Жълтото сияние проникваше само на няколко стъпки, преди да бъде погълнато от

непрогледния мрак. След като изпълзяха вътре, двамата откриха, че могат да се изправят. Бер-

нар направи няколко предпазливи крачки напред и видя нещо в самия край на осветената част.

– Боже мой, Абелар! Тук има фрески!

Бягащи коне.

Втурнал се напред бизон.

Главата на огромен черен бик на тавана.

Създанията се губеха напред в мрака.

– Тук е идвал художник - изломоти Абелар.

– Гений - съгласи се Бернар. - Но кой?

– Мислиш ли, че е от стари времена? — попита Абелар.

–Може би, но не мога да кажа със сигурност.

– Римляните са владеели Галия.

– Да, но това тук не прилича на никоя римска статуя или мозайка, която съм виждал -

възрази Бернар. Погледна навън към долината. - Колкото и да е старо, това място е

великолепно. Художникът едва ли е можел да намери по-добро платно за рисуване. Трябва да

се върнем с осветление, за да видим какво се крие по-навътре. - Потупа Абелар по рамото. -

Ела, приятелю. Какъв чудесен ден беше само. Да се връщаме в манастира за литургията.

Бернар уговори Бартомио да дойде в пещерата с него и Абелар, а на свой ред Бартомио

взе брат Жан, който познаваше и живо се интересуваше от дивата природа. Четиримата

тръгнаха от манастира след третия час с намерението да се върнат за шестия час по обяд1.

Щеше да се наложи да побързат, но ако пропуснеха молитвата, можеха да направят покаяния,

светът нямаше да свърши заради това. Ако Бернар бе абат на Руак, нагласата им нямаше да е

толкова небрежна, но през този слънчев ден той се чувстваше по-скоро изследовател, отколкото

духовник.

Пристигнаха при пещерата късно сутринта, замаяни като момчета, участващи в някоя

нова лудория. Духът на Бартомио бе приповдигнат от жизнеността и доброто настроение на

брат му. Дундестият, добросърдечен лечител Жан, който бе по-стар от останалите с няколко

години, изгаряше от желание да види с очите си новооткритите фрески. Бернар и Абелар пък с

радост подхранваха растящото приятелство помежду им.

Бяха взели добри факли със себе си - клони от лиственица с напоени с мас парцали на

края. Жан коленичи на корниза над пещерата, но не за да се моли, а за да отвори кесията с

материалите за палене на огън – кремък, железен цилиндър, който някога е бил част от стар

ключ от манастира, и ивици парцал, приготвени и изсушени по негова лична рецепта.

С бързи движения изкара искра и миг по-късно подпалката тлееше. След като факлата му

се разгоря, другите запалиха своите от неговата. Не след дълго четиримата стояха на входа на

пещерата с горящи факли в ръце и се взираха безмълвно към най-прекрасните изображения,

които бяха виждали някога.

Вътре напълно изгубиха представа за времето; когато се върнеха, шестият час отдавна

щеше да е отминал и щяха да са късметлии, ако успеят да присъстват на следващата служба

през деветия час. На светлина та на пращящите факли те се възхищаваха на менажерията. Някои

от животните като бизоните и мамутите, като че ли бяха измислени, макар че конете и мечките

изглеждаха напълно реалистични. Странният човек птица с възбуден пенис ги стресна и ги

накара да зацъкат с език. А когато пропълзяха през тясната дупка в дъното на пещерата, бяха

зашеметени от червените отпечатъци от длани, които се скупчиха около тях в малката зала.

Още от самото начало обсъждаха кой може да е бил художникът или художниците.

Римляните? Галите? Келтите? Или някои други варвари от далечното минало? При липса на

отговор се върнаха на въпроса защо. Защо да украсяват залата с длани? Каква е била целта на

всичко това?

Жан влезе в последната зала и възкликна:

– Е, братя, това са неща, които разбирам по-добре! Растения!