Десетата зала

учат при него. Десет години по- късно той самият станал главен учител в Нотр Дам, а през 1115

година - и каноник на училището. Тук Бернар го прекъсна и каза, че да, разбира се, че е чувал

за блестящия учен и се е питал какво ли се е случило с него.

Отговорът - жена на име Елоиз.

Абелар я срещнал, когато била на петнайсет, млада и дребна, вече известна с познанията

си по класическите езици. Живеела в Париж в бляскавия дом на чичо си, богатия каноник

Фюлбер. Абелар бил така поразен от нея, че уредил чичо ѝ да го настани в дома си уж под

предлог, че ще бъде личен наставник на будното момиче.

Спорно е кой кого е съблазнил, но никой не можел да отрече страстната връзка, която

последвала. Абелар лекомислено занемарил преподавателските си задължения и най-

недискретно позволявал песните, които пишел за нея, да бъдат пети на публични места.

Трагичната им връзка довела до забременяване. Абелар я изпратил при свои роднини в Бретан.

Там тя родила дъщеря, която на рекла Астролаб на астрономическия инструмент - име, което

говори предостатъчно за поразителната напредничавост на Елоиз.

Детето било оставено на грижите на сестра ѝ и двамата любовници се върнали в Париж,

където Абелар започнал напрегнати преговори с чичо ѝ. Щял да се съгласи да се ожени за нея,

но отказвал да оповести публично брака им, за да не компрометира поста си в Нотр Дам.

Двамата с Фюлбер едва не стигнали до открит сблъсък поради несъгласията по този въпрос. В

разгара на разпрата Абелар убедил Елоиз да се оттегли в манастир в Аржантьой, където

получила образованието си като момиче.

Тя заминала прот ив волята си, тъй като била земен човек без склонност към религиозен

живот. Пишела на Абелар писма, в които го питала защо трябва да се под лага на живот, който

не ѝ е присърце, особено щом изисква двамата да се разделят.

Годината била 1118, няколко месеца преди Бернар да пристигне в манастира Руак. Чичото

на Елоиз бил вбесен, че Абелар уж се справил със затрудненото положение на племенницата

му, като я отпратил, вместо публично да заяви желанието си за почтен съюз между тях. Фюлбер

не можел да позволи нещата да се решат мирно. Убедил трима от блюдолизците си да нападнат

Абелар в квартирата му. Двама го държали прикован към леглото, а третият грубо го кастрирал

с ножа си, подобно на някакво добиче. Хвърлили отрязаните му тестиси в легена за умиване и

го оставили стенещ в локва съсирваща се кръв.

Абелар се надявал да умре, но му било писано друго. Вече бил изрод, отритнат от всички.

С болка обмислял участта си - дали самият Бог не отхвърля евнусите, не ги изключва от Себе

си като нечисти създания? Разболял се от треска и сковаващо безсилие заради загубата на кръв.

Останал в това застрашаващо живота му състояние, докато Вийом дьо Шампо, този неизменен

закрилник на изтънчените умове, не се намесил и го изпратил в Руак на грижите на видния

лекар брат Жан. И в спокойната провинция, след дълго физическо и духовно възстановяване

той бил готов да се срещне с другия виден болен в Руак, Бернар ог Клерво.

Бернар дълго щеше да си спомня първата им сре ща. Онази лятна утрин чакаше пред

лечебницата, когато от нея излезе неимоверно слаб мъж с прегърбени рамене, високо чело,

набраздено с тревожни бръчки, и срамежлива, почти момчешка усмивка. Походка та му бе

бавна и тътреше крака. Бернар трепна съчувствено. Абелар беше на четирийсет, но приличаше

на старец и въпреки собственото си неразположение, Бернар се чувстваше здравеняк в

сравнение с горкия човек.

Абелар протегна ръка.

– Абат Бернар, толкова исках да се срещнем. Изтъкнатата ти репутация ми е добре

известна.

– Аз също исках да се срещна с теб.

– Имаме много общи неща помежду си.

Бернар повдигна вежда.

– И двамата обичаме Бог - поясни Абелар, - и двамата бяхме върнати към здраве от

зелените супи на сестра Клотилда и кафявите отвари на брат Жан. Ела, нека се поразходим,

само не твърде бързо.

От този ден нататък двамата мъже бяха непрекъс нато заедно. Бернар направо не можеше

да повярва на късмета си. Абелар по нищо не му отстъпваше по въпросите на богословието и

логиката. Чрез дебати и разисквания той можеше да упражнява ума си нарав но с тялото. Докато

се разхождаха, обсъждаха Платон и Аристотел, реализма и номинализма, човешкия морал,

конкретни и абстрактни въпроси. Водеха словесни двубои, сменяха си ролите на учител и

ученик, случваше се да се унасят в спорове, траещи часове. Бартомио понякога прекъсваше

работата си, поглеждаше през прозорците на лечебницата към двамата мъже, които ходеха и

оживено жестикулираха на поляната, и казваше:

– Виж, братко Жан. Пациентите ти са в чудесно състояние.

Бернар с готовност говореше за бъдещето - за намерението си отново да се заеме с