Десетата зала

църковните въпроси, за страстното си желание да разпространява цистерцианските принципи.

Абелар от своя страна отказваше да гледа напред. Държеше да се придържа към настояще то,

сякаш нямаше нито минало, нито бъдеще. Бернар не го насилваше. Нямаше полза да настоява

за откровеност от страна на тази злочеста душа.

Една сутрин, изкачили се на любимото си възви шение с изглед към реката, на известно

разстояние от манастира, двамата спряха да се насладят на гледката. Седнаха на камъните и се

умълчаха. Първата топлина на пролетта и първите разцъфнали дървета изпълваха въздуха със

замайващ аромат.

– Знаеш за моето минало, нали, Бернар? - изведнъж се обади Абелар.

– Да, зная.

– Значи знаеш и за Елоиз.

– Да.

– Така ми се иска да я познаваш добре, защото така щеше да познаваш по-добре и мен.

Бернар го изгледа с недоумение.

Абелар бръкна в пазвата си и извади сгънато парче пергамент.

– Писмо от нея. За мен ще бъде чест, ако го прочетеш и ми кажеш какво мислиш. Тя не би

възразила.

Бернар зачете и му беше трудно да повярва, че това е дело на осемнайсетгодишна жена.

Писмото беше любовно, но в никакъв случай долно, а възвишено и чисто. Беше трогнат от

мелодията на думите и страстта на сърцето ѝ. След няколко минути му се наложи да спре, за да

избърше сълза от окото си.

– До коя част стигна? - попита Абелар.

Бернар прочете откъса на глас:

– „Тази обител не дължи нищо на подаянията; нашите стени не са издигнати от лихвари

или общественици, нито основите ѝ са положени благодарение на грабителство. Бог, Комуто

служим, вижда само невинните ценности и безобидните поклонници, които ти постави тук.

Каквото и да е това младо лозе, то е такова единствено благодарение на теб и от теб зависи да

насочиш всичките си грижи, за да го облагородиш и подобриш; това трябва да бъде едно от

основните начинания в живота ти. Нашето свещено отричане, нашите клетви и начинът ни на

живот като че ли ни държат далеч от всички изкушения.―

Абелар кимна тъжно.

– Да. Моля те, дочети го.

Когато приключи, Бернар сгъна писмото и му го върна.

– Тя е забележителна жена.

– Благодаря ти. Макар да сме женени, тя вече не може да бъде моя съпруга. Аз съм

мъртъв отвътре, радостта ме напусна завинаги. Въпреки това смятам да посветя остатъка от

живота си на нея и на Бог. Ще живея като прост монах. Тя ще живее като проста монахиня. Ще

бъдем брат и сестра в Христа. Макар че ще живея с постоянното злощастие на участта ми, чрез

нашата любов към Бог ще можем да се обичаме и помежду си.

Бернар го докосна по коляното.

– Ела, братко. Денят е чудесен. Да повървим още.

Продължиха надолу по течението, високо над ре ката. Бяха валели обилни дъждове и

притоците бяха направили реката бурна и с мътни води, но на високия корниз, на който се

намираха, земята бе суха и здрава. Сандалите шляпаха по петите им на всяка крач ка.

Приближиха най-далечната точка сред ска лите, до която бяха стигали, но времето беше чу-

десно и двамата имаха сила да продължат напред. Не беше нужно да разговарят; щеше да е

жалко да съперничат на шепота на вятъра в листата. Високо сред скалите се чувстваха като

попаднали в царството на ястребите, в царството на Бог.

След известно време Бернар каза:

– Виж! Да си починем тук.

На една широка площадка с великолепен изглед към реката се издигаше стара чвореста

хвойна, която сякаш растеше от самата скала. Изкривените ѝ клони предлагаха прохладна

сянка. Седнаха, облегнаха гърбове на грубия ствол и продължиха да съзерцават мълчаливо.

– Ще се връщаме ли? - попита след малко Абелар.

Бернар стана и огледа пътя пред тях, заслони очите си от слънцето и погледът му обходи

скалите.

– Струва ми се, че може да успеем да се върнем в манастира, като продължим напред,

намерим лек път догоре и минем през поляните северно от църквата. Във форма ли си?

Абелар се усмихне.

– Не колкото теб, братко, но мисля, че ще се справя с предизвикателството.

Пътеката се оказа малко по-стръмна и потните им стъпала започнаха да се хлъзгат в

сандалите. Бернар вече се съмняваше в мъдростта на решението си, когато чуха приятен

плясък. След следващия завой имаше малък водопад, който проблясваше като ивица

скъпоценни камъни на слънцето. Водата преливаше през ръба и се спускаше от отвесните

скали.

Двамата жадно напълниха шепи с чиста студена вода и решиха, че може би това е знак, че

пътят напред е благоприятен.

Напредваха бавно и корнизът стана малко коварен, но бяха твърдо решени да намерят

прекия път и мълчаливо се радваха, че телата им са готови за задачата. Няколко месеца по-рано

и двамата бяха толкова немощни, че едва се надигаха от леглата си. А сега бяха благодар ни, че

можеха да продължат напред.

Втори водопад украси пътя им и отново утоли жаждата им. Бернар избърса длани в

одеждите си и проточи врат.