Десетата зала

едностайна каменна постройка в покрайнините на манастира, с пещ, удобно легло, маса за

четене със стол, тапициран с конски косъм, и множество дебели свещи. Брат му Бартомио се

грижеше за огъня и се суетеше около него като разтре вожен любовник, а една възрастна

монахиня, сестра Клотилда, го тъпчеше с прясна храна и здравослов ни напитки.

Отначало изглеждаше, че Бернар може и да не оце лее. Непрекъснато губеше съзнание, от

време на време разпознаваше брат си и всеки път немощно го благосла вяше, наричаше

монахинята „майко―, което като че ли ѝ доставяше безкрайно удоволствие.

На двайсетия ден треската на Бернар отшумя и той започна да си дава сметка за

обстановката около него.

Надигна се в леглото, докато брат му нагласяше завивките.

– Кой ме е довел тук? - попита.

– Жерар и неколцина монаси от Клерво.

Бернар изчопли гурелите от очите си и изкусно маскира упрека като комплимент.

– Виж се само! Добре изглеждаш, Бартомио!

По-големият му брат бе пълен и як, с розова като на прасенце кожа, а косата му се

нуждаеше от нова тонзура.

– Малко съм затлъстял - призна си Бартомио и от бранително потупа корема си, скрит от

плътната ленена роба.

– Как така?

– Тукашният абат не е стриктен като теб!

– А, чувал съм да говорят така за мен - рече Бернар. Беше свел очи и бе невъзможно да се

каже дали се разкайваше за аскетизма, който бе наложил в своя манастир, или порицаваше

отстъплението на Бартомио. - Как върви животът ти тук, братко? Служиш ли на Христа с

цялата си душа?

– Мисля, че да, но се боя, че ще погледнеш с подозрение на доволството ми. Много ми

харесва тук, Бернар. Имам чувството, че съм намерил своето място.

– С какво се занимаваш, освен с молитви и медитация? Имаш ли някакъв занаят? -

Припомни си, че брат му се отвращаваше от физическия труд.

Бартомио призна, че заниманията на закрито го привличат повече. Абатът го беше

освободил от земеделска работа. В Руак имаше малък скрипторий, който изготвяше копия на

„Устав на св. Бенедикт― сре щу прилична печалба, и Бартомио се учеше от един почитаем монах

с опитна ръка. Освен това обичаше да се грижи за болните, както Бернар беше успял да се

убеди лично. Помагаше на брат Жан, който бе лекар, и прекарваше по час в шетане из

лечебницата, поддържаше огньовете, палеше свещите за утринната молитва, изливаше купите,

използвани за пускане на кръв, миеше краката на болните и изтърсваше дрехите им, за да махне

въшките.

Помогна на Бернар да се изправи на крака, остави изпосталелия си брат да се облегне на

него и му поднесе нощното гърне. Ентусиазирано коментира по-добрата струя и цвят на

урината му.

– Ела - каза Бартомио, след като приключиха. - Направи няколко крачки с мен.

През следващите седмици няколкото крачки се превърнаха в много и Бернар можеше да

излиза на кратки разходки в пролетните дни и да присъства на литургиите. Старият абат Етиен

и неговият приор Луи бяха твърди привърженици на старите бенедиктински порядки и хранеха,

както споделиха един с друг, доста опасения от видния млад мъж. Той бе луда глава,

реформатор, и техните провинциални умове не можеха да се мерят с неговия интелект и със

силата на убеждението му. Надяваха се, че ще сметне за бла гопристойно да остане скромен

гост и да им позволи да запазят запасите си вино и посестримите на мила та стара Клотилда.

Един ден, докато се разхождаха по поляната до лечебницата, Бартомио посочи ниската

постройка и каза:

– Знаеш ли, Бернар, там има един духовник, пратен в Руак от верни приятели, за да се

възстанови от ужасно нараняване. Той е единственият, когото намирам за равен на теб по

красноречие, познания и мъдрост. Може би ще се запознаете, когато възстанови силите си.

Името му е Пиер Абелар и макар че страстно ще порицаеш някои аспекти на бурния му живот,

със сигурност ще го намериш за далеч по-провокиращ от глупавия ти брат.

Така семето беше засято и Бернар се зачуди кой ли е този Абелар. Докато пролетта

преминаваше в лято и силите му се възстановяваха, при всяка разходка из манастира той

надничаше през сводестите прозорци на лечебницата с надеждата да зърне загадъчния мъж.

Накрая, след една утринна литургия, Бартомио му каза, че Абелар е помолил да се видят. Но

преди срещата да се състои, Бартомио се почувства длъжен да разкаже на брат си историята на

Абелар, така че и двамата да си спестят неловкото положение.

На младини Абелар бил изпратен в Париж да учи в катедралното училище на Нотр Дам

при същия Вийом дьо Шампо, на когото сега бе подчинен Бернар. Не след дълго младият учен

вече можел да побеждава учителя си в ораторското изкуство и споровете и едва двайсет и две

годишен основал собст вена школа извън Париж. Ученици от цялата страна се стичали, за да