Десетата зала

Огледа рисунките с опитно око. Жан беше вещ билкар, един от най-добрите в Перигор и

способностите му на лечител нямаха равни на себе си. Не говите лапи, мехлеми, прахчета и

отвари бяха легендарни, а репутацията му стигаше чак до Париж. Билкарствого в района имаше

дълга история и познанията за лечебните растения и корени грижливо се предаваха от баща на

син, от майка на дъщеря и, в случая с Руак, от монах на монах. Жан имаше осо бена дарба за

усъвършенстване и експериментиране. Дори лапата за кашлица да вършеше достатъчно добре

работата си, нямаше ли да стане още по-добра, ако се добави и стръкче здравец? Ако диарията

може да се спре с обичайните отвари, те няма ли да бъдат по-силни, ако се сложи и малко сок

от мак и мандрагора?

Другарите му се насъбраха около него и Жан посочи с факлата си изображенията на

храстите с червените плодчета и петделни листа.

– Доколкото мога да преценя, това е бодливо гроз де. Сокът на плодовете му е добър за

различни видове отпадналост. И онези лози там. Струва ми се, че са от семейството на

упойващите, за които се казва, че били лек срещу втрисане.

1 Каноничните часове в бенедиктинските манастири, през които се провеждат служби, са следните:

полунощница (малко след полунощ); утреня (завършва преди зазоряване); първи час (малко преди изгрев); трети час

(между изгрев слънце и пладне); шести час (пладне); девети час (между пладне и залез слънце); вечерня (преди залез

слънце и преди вечеря); повечерие (след вечеря). Часовете са подвижни в зависимост от сезона. - Б. пр.

Бартомио разглеждаше големия човек птица на от срещната стена.

– Видяхте ли това създание, братя? - Посочи с пръст еректиралия пенис на фигурата. - И

този е надарен като другия. Между другото, дори аз знам какви са растенията около него.

Ливадна трева.

– Така е - изсумтя Жан. - Обикновена трева. Няма особена стойност като лекарство, макар

че я ползвам от време на време, за да сгъстя някоя лапа.

Бернар бавно обикаляше залата и разглеждаше стените.

– Вече почти се уморих да повтарям, но в целия хрис тиянски свят не съм виждал подобно

място. Струва ми се...

Под краката му се чу хрущене и Бернар изгуби рав новесие. Падна, като изпусна факлата и

си одраска коленете.

Абелар се завтече към него и му подаде ръка.

– Добре ли си, приятелю?

Бернар посегна за факлата, но дръпна рязко ръка, ся каш беше видял готова да го нападне

змия, и се прекръсти.

– Вижте тук! Боже мой!

Абелар сниши факлата си, за да разгледа по-добре какво бе стреснало другаря му. Покрай

стената имаше натрупани на купчина жълто-бели човешки кости. Абелар също се прекръсти

бързо.

Жан се присъедини към тях и започна да оглежда на ходката.

– Тези кости не са отскоро - отбеляза. - Не мога да кажа от колко време клетникът лежи

тук, но мисля, че определено не е малко. И вижте само черепа му! - Тилът зад лявото ухо беше

разбит и хлътнал дълбоко. — Умрял е от насилствена смърт, дано Бог даде покой на душата му.

Чудя се дали това не е на шият художник?

– Откъде можем да знаем? - сви рамене Бернар. - Който и да е бил, длъжни сме да

приемем, че е християнин, и съответно трябва да го погребем както подобава. Не можем да го

оставим тук.

– Съгласен съм, но ще трябва да се върнем някой друг ден с торба за останките му - каза

Абелар. - Не бих искал да го обезчестя, като оставя част от костите му тук и разпилея

останалите някъде другаде.

– С купичката му ли ще го погребем? - възкликна Бартомио като малко дете.

– Каква купичка? - попита Жан.

Бартомио протегна факлата си, докато едва не докос на варовиковата купичка с размерите

на две свити човешки длани, която лежеше на пода между костите на краката.

– Тази!? - рече той. - Със старата му купичка за хра на ли ще го погребем?

Много след като костите бяха погребани в гробището и в църквата бе отслужена литургия

за мъртвия, Жан разгледа отново жълтеникавата каменна купа, коя то държеше на писалището

до леглото си. Беше тежка, гладка и прохладна на допир, и докато я обгръщаше с ръце, неволно

си помисли за човека в пещерата. Той самият имаше тежък хаван и чукало за стриване на

билки. Един ден им пулсивно го извади от шкафа в лечебницата и го постави до купата на

покойния. Не се различаваха особено.

Помощникът му, млад монах на име Мишел, го на блюдаваше подозрително от мястото си

в ъгъла.

– Нямаш ли нищо за вършене? - раздразнено го попита Жан. Младежът с продълговато

лице бе неспособен да си гледа работата.

– Не, отче.

– Е, ще ти кажа как да си запълниш времето до вечерня. Смени сламата на всички

сламеници в лечебницата. Пак са се появили дървеници.

Младият монах затътри крака с кисела физиономия, като си мърмореше нещо.

Килията на Жан бе отделено помещение в дългата лечебница. Обикновено заспиваше

веднага щом събуваше сандалите си и полагаше глава на сламеника, без да обръща внимание на

хъркането и стоновете на пациентите си. След отиването в пещерата обаче спеше неспокойно,