Десетата зала

– Имаше друг ключ! - извика Люк и думите отекнаха в залата. - Изчезнал е. Може би

Пиер се е опитвал да им попречи да... не зная.

– Е, може би. Разбира се, има и други обяснения. Банда наркомани. Скитници. Цигани.

Присъствието ви тук едва ли може да се нарече тайна. Учените са богати. Имат скъпо

оборудване. Знам как мислят престъпниците. Били сте лесна мишена, независимо дали Пиер

Берева е бил замесен или не.

Люк го слушаше с половин ухо и разсеяно гледаше как лейтенантът повдига вцепененото

рамо на Пиер, за да види дали под тялото няма нещо. Забеляза го. С на битото око на археолог.

– Какво е това?

– Къде? - попита Бийете.

– До лявата му длан.

Тука задържа Пиер в седнало положение, а Бийете осве ти с фенерчето си под него и

извади някакво блокче кафяв лепкав материал с размерите на сноп от дузина моливи.

Тука си сложи ръкавица, взе го и го помириса.

– Какво е това, професоре?

Люк нямаше представа и отговори, че не е свързано с разкопките.

– Аз имам някои идеи, но засега ще ги запазя за себе си. Ще го дадем за анализ. Всичко

ще бъде анализирано, можете да бъдете сигурен - натърти Тука.

– Трябва да знаете нещо - сети се Люк.

– Слушам ви.

– Снощи бях в Англия, в Кембридж. Някой се опита да ме прегази с кола. После избяга.

– И какво е мнението на полицията?

– Смятат, че най-вероятно бил пиян шофьор.

Тука сви рамене.

– А тази сутрин пътувах за среща с един учен, с когото работим. Преди да стигна до

службата му, там стана експлозия. Имаше много жертви.

– Чух нещо по радиото. Днес ми е напрегнат ден. - Тука подсмъркна. - Ако изключим, че

явно сте имали лош късмет, защо ми казвате всичко това?

– Защото може би всичко е свързано по някакъв на чин. Подобни неща не се случват

просто така.

– Защо не? През цялото време се случват какви ли не неща. Авторите на конспиративни

теории си изкарват хляба, като събират случайни събития и ги нижат като различни мъниста в

грозна огърлица. В моята част не правим подобни неща.

– Не можете ли поне да говорите с английската полиция? - настоя Люк. Извади от

портфейла си визитката, дадена му от един от полицаите в Кембридж. Тука я взе и я прибра в

джоба на ризата си, сякаш нямаше и намерение да я поглежда отново.

Откъм входа на пещерата се чуха далечни гласове.

– Въпреки всичко ще трябва да предпазим изобра женията в пещерата - окаяно рече Люк. -

Не можем да позволяваме да влизат хора без никаква охрана.

– Да, да - пренебрежително изсумтя Тука. - Сигурен съм, че можете да ни помогнете да

постигнем баланс между нашите и вашите нужди. Може би ще трябва да съставим някакъв

протокол.

От тунела към Свода на дланите се подаде глава, но не беше някой от жандармеристите.

А Марк Абенхайм.

На досадното му лице имаше кисело-сладка физиономия. При целия ужас наоколо имаше

нещо, което явно му доставяше удоволствие.

– Ето къде сте били! - Люк се наежи от самодоволния му носов тон. - Казаха ми, че сте

тук долу.

Огледа се, като примигваше нервно, и измрънка: „О, Господи!― при вида на тялото на

Пиер. Люк си спомни, че при предишното му посещение на Абенхайм му беше трудно да го

гледа в очите. А сега го пронизваше с поглед като с лазерен лъч.

– Не очаквах, че ще се върна толкова бързо тук. Каква трагедия! Лично министърът

праща своите съболезнования.

– Благодаря, Марк. Не е трябвало да идваш чак от Париж. Властите се занимават със

случая.

Абенхайм се опитваше да не гледа тялото на Пиер. Люк знаеше, че се познават. Беше

натоварил Пиер да бъде негов водач при задължителната обиколка на пе щерата.

– Боя се, че трябваше да дойда. Можем ли да говорим насаме?

Отидоха в съседното помещение. Ярките, почти празнични длани около тях изглеждаха

неуместни, почти абсурдни предвид обстоятелствата.

– Май се виждаме само при нещастни случаи - подхвърли Абенхайм.

– Май да.

– Подобни неща са безпрецедентни във френската археология. Една експедиция и толкова

много смъртни случаи. Въпросът е много сериозен.

– Уверявам те, Марк, наясно съм.

– Професор Барбие е загрижен. Госпожа министърът е загрижена. Има опасност имиджът

на този забележителен национален паметник да пострада от толкова човешки трагедии.

На Люк му стана почти смешно от начина, по който Абенхайм повтаряше като папагал

думите си от първата им среща в министерството - „забележителен национа лен паметник―.

– Сигурен съм, че сегашните събития ще фигурират като бележка под линия във всеки

доклад и научнопопулярна статия за Руак в бъдеще - отвърна Люк.

– Сигурен съм, че това е неизбежно, но също така съм сигурен, че моментът не е

подходящ да се мисли по подобни теми.

– Министерството разчита на мен да мисля по тези теми!

– Какво искаш да правим, Марк? Какво искаш аз да направя?

– Искам да си подадеш оставката като ръководител на разкопките.

Дланите около Люк сякаш бавно се завъртяха в кръг.

Чу се как отговаря на лицемерния кучи син.