Десетата зала

Усетил раздвижване в слабините си и поглед нал към тях. Бил огромен и възбуден, готов

за сношение. Чувст вал се по-жив от всеки друг път.

Извил врат назад и се зареял по-високо, а конете изостанали зад него. Зорките му

ястребови очи забелязали нещо. На хоризонта. Тъмна маса. Движела се.

Завил и яхнал вятъра през буйната река, към огромната равнина.

Бизони.

Огромио стадо, най-голямото, което бе виждал. Движели се като едно цяло, земята се

тресяла под мощните им копита. Дали биха да го пуснали сред себе си?

Навел глава и се понесъл надолу, докато не полетял над самата земя, докато ги настигал.

Задници и опашки, докъдето му стигал погледът. Очите му се изпълнили с тропота на копита.

И тогава те се разделили.

Пускали го при себе си.

Бизон отдясно, бизон отляво. Тал размахвал ръце и летял с тяхната скорост, докато не се

изравнил с водачите - двама огромни мъжкари с глави като канари и рога с дължината на

човешка ръка.

Докато очите на конете били пълни със свобода и дух, черните очи на бизоните

преливали от мъдрост. Разговарял с тях - не с думи, а с далеч по-могъщ език. Той бил едно с

тях, те били едно с него. Говорили с него за предците му и за древните им традиции. Той им

говорил за своята обич и почит към тях. Казал им, че е Тал, от Клана на бизона.

Те го почели, като му позволили да тича с тях. И в замяна поискали и той да ги почете.

И след като ѝ разказа всичко, Тал се унесе в сън, но когато малко по-късно се събуди,

настроението му бе черно като нощта. Изкрещя ѝ да се маха. Захвърли кожите си. Виеше в

сляпа ярост, проклинаше нощта, заповядваше на слънцето да изгрее. Когато кланът се събуди

от виковете му и един от братовчедите се приближи да го успокои, той нападна младежа и се

опита да го удуши, но други мъже го дръпнаха назад и го приковаха към земята.

Убоас беше уплашена от дивия му поглед, но се върна при него и разтри раменете му,

макар че той се мъчеше да се освободи от ръцете и коленете на мъжете, които напрягаха цялата

си сила, за да го удържат.

И когато гневът му най-сетне отмина и той отново стана себе си, мъжете предпазливо го

пуснаха. Тръгнаха обратно към кожите си, като разговаряха тихо помеж ду си. Убоас остана с

него до сутринта, притисната във вече спокойното му тяло.

След първото реене умът на Тал работеше като никога досега. Подходи към задълженията

си към Клана на бизона с жар и всеотдайност. Твърдата му решимост будеше благоговение и

вдъхновяваше. Сякаш израстваше за ролята си на водач пред очите на всички. Яростта му след

полета ги беше уплашила, но те също знаеха, че водачът трябва да бъде свиреп. Светът беше

опасен и те се нуждаеха от воин.

Тал стана по-деен и отпреди. Един ден водеше мъжете на лов и поваляше северен елен с

едно хвърляне на копието. На следващия излизаше сам да събира растения. После отцепваше

нови кремъчни пластини и учеше Убоас как да реже растенията, да смачква плодовете и да

поставя каменната му купа във въглените на огъня, докато червената течност не заври и се

превърне в извисяваща вода.

Усещаше привличане към магическото място, което бе открил при катеренето си по

скалите, за да общува с предците - пещерата на Тал. Убоас отиде с него, за да го държи под око

и да го пази. Той запали огън при входа на пещерата, после двамата седнаха и мълчаливо зача -

каха нощта да се спусне над долината. Той я предупреди да го остави, когато започне гневът

му.

После полетя.

И тя го наглеждаше, а по-късно трепереше, когато той изпадна в ярост и се втурна

дълбоко вътре в черната пещера, като крещеше на предците да се покажат.

На следващата сутрин го нахрани с парчета еленово шкембе, печени на огъня и пълни със

смлените треви, които бяха последното ястие на животното. Той ѝ разказа за полета си и за

създанията, които бе посетил като получовек, полуптица. Когато изяде храната си, стана и

започна да крачи край входа на пещерата, докато крака та му отново възвърнаха силата си.

Светлите стени на пещерата в най-външната част, до която стигаха лъчите на

изгряващото слънце, заслепяваха очите му. Няколко стъпки по-навътре започваше пълен мрак.

Помисли си за пътуването си. Отново беше с бизоните. И с конете. И с елените. И с мечките.

Пред очите си, върху стените на пещерата, видя образите, които бяха съзрели ястребовите му

очи, животните в цялото им великолепие и могъщество. Те изискваха уваже ние. Бизоните

изискваха да ги почете.

Втурна се към огъня и грабна една овъглена съчка. Убоас го гледаше как се връща

обратно при осветената стена и започва да рисува дълга извита линия на нивото на очите,

успоредна на земята. Линията бе тънка и въ гленът не се закрепваше добре, така че резултатът

не му хареса - не беше по-добър от очертанията, които беше рисувал, докато седеше на