Десетата зала

коляното на майка си. Изрази на глас недоволството си. В пристъп на вдъхновение из сипа

остатъците от извисяващата вода от каменната си купа и сложи в нея бучка еленова мас. Взе

друга съчка със силно обгорял край и разбърка с нея маста, докато не стана черна и лепкава.

После повтори извитата линия и този път тя стана дебела и плътна, прилепваше добре за

скалата.

Работи мълчаливо цялата сутрин, като потапяше съчки в маста и рисуваше колкото с

ръка, толкова и със сърце. Когато приключи, изсумтя и извика Убоас да дойде при него.

Тя ахна от онова, което се озова пред нея. Съвършен кон, истински и прекрасен като

всяко живо създание. Пре пускаше, носеше се в галоп, устата му беше отворе на, ушите -

насочени напред. Тал му бе нарисувал гъста грива, която изглеждаше така истинска, че ѝ се

прииска да я погали и да усети мекотата ѝ. Имаше пленително овално око с черен диск в

центъра - пронизващо, всезнаещо око. Това бе най-прекрасното неодушевено изображение,

което бе виждала някога.

Захлипа.

Тал я попита какво не е наред и тя му каза. Беше раз чувствана от великолепието, но също

така и уплашена.

От какво?

От тази нова сила, която притежаваше Тал. Сега той се различаваше от мъжа, когото

познаваше преди. Извисяващата вода го бе превърнала в човек, който общува със света на

духовете и предците, в шаман. Старият Тал беше изчезнал, може би завинаги. Сега тя се

страхуваше от него. После истинската ѝ тревога изригна в порой от сълзи. Щеше ли все още да

я иска за негова партньорка? Щеше ли да продължи да я обича?

Той ѝ даде отговора си. Да.

Когато най-сетне умря, бащата на Тал се бе превърнал в измършавяла торба кости.

Отнесоха го на едно свещено място до реката, където високите треви и тръс тиките плавно се

спускат към водата, място, на което често бе идвал приживе, за да слуша гласа на реката.

Тялото му бе положено на склона. Когато се отдалечи, Тал погледна за последен път назад.

Старецът сякаш си почиваше. Ако се върнеше след два дни, щеше да завари само кости. А след

три - нищо.

Издигането на Тал като водач на клана просто се случи. Нямаше церемония и изречени

слова. Нямаха подобен обичай. Ако кланът имаше съмнения относно способностите му на

водач, може би хората щяха да шепнат помежду си, но онези, които помнеха дядото на Тал,

както и сбръчканият старец, който помнеше прадядо му, бяха на мнение, че Тал ще стане

могъщ водач. Да, беше много млад, но пък бе лечител и пъте шественик, който можеше да

общува с дивата природа и със света на предците. И много се страхуваха от гнева на Тал,

времето, когато никой не можеше да приближи до него и когато ставаше зъл и агресивен.

Говореше се шепнешком и за някаква вълшебна пещера в скалите, която никой освен Тал и

новата му партньорка Убоас не бил виждал.

Един ден Тал обяви, че ще поведе клана нагоре по скалите, за да видят сами онова, което

го бе завладяло. Макар времето да беше хубаво, пътуването бе бавно, тъй като най-старите

трябваше да се придвижват, подпирайки се на тояги, а Убоас бе трудна с дете в корема.

Пристигнаха, когато слънцето бе най-високо в небето и къпеше реката с лъчите си. Тал стъкна

огън на корниза и запали факла с меча мас, за да гори бавно и ярко.

Пристъпи в пещерата и кланът се затътри след него.

Светлината на факлата улесни преминаването в мра ка. Хората му останаха потресени в

съскащото сияние. Една млада жена извика уплашено, защото си помисли, че ще бъде стъпкана

от конете от лявата й страна и бизоните отдясно. Малко момче се замая при вида на огромния

черен бик, носещ се над главата му, и заскача, за да покаже на майка си какво е видяло.

Тал беше работил усърдно, подготвяйки това място. С благословията на баща си бе взел

Убоас за своя партньорка и двамата бяха влезли в радостен ритъм. Когато не ловуваше дивеч

или риба и не разрешаваше споровете между членовете на клана, той приготвяше от

извисяващата вода и се качваше в пещерата с нея. Там пиеше тръпчивата червена течност,

прекарваше нощта изгубен в света на сънищата и когато се връщаше при нея, изпълнен с

енергия и възбуден, с горящи слабини, полагаше партньорката си върху бизоновата кожа,

принадлежала някога на баща му, и се сношава ше с нея, докато и двамата не оставаха без сили.

След малко сън беснееше за известно време като диво животно, докато тялото му не

отслабваше и се изтощава ше от демонските мъчения.

А после идваше на себе си пречистен и започваше да рисува.

Черпейки от наученото през детството за смесване на стрити цветни камъни и глини, той

приготвяше чудесни ярки бои, като ги пригоди чрез опит и грешка да се задържат добре към

прохладните влажни стени.