Дом на пръст и кръв

— Каква сделка?

Хънт стисна челюсти. Беше му споделила нещо лично за себе си, затова й дължеше същото. Все пак вече бяха шибани съквартиранти.

— Като пристигнах в града, Мика се договори с мен, че ако се реванширам за всеки живот, отнет онзи ден при връх Хермон, ще ми върне свободата. Две хиляди двеста и седемнайсет живота.

Той се подготви за реакцията й, надявайки се да разбере онова, което не смееше да изрече на глас.

Брайс прехапа устна.

— Предполагам, да се „реваншираш“ означава.

— Да — процеди той. — Означава да правя онова, за което ме бива. Смърт за смърт.

— И Мика има повече от две хиляди врагове за убиване?

Хънт се засмя безрадостно.

— Мика е губернатор на цялата територия и ще живее поне още двеста години. Вероятно ще има двойно повече хора в черния си списък до края на дните си. — В очите й пропълзя ужас и той потърси начин да го разсее, макар и да не разбираше защо. — Такава е позицията ми. И неговата. — Той прокара ръка през косата си. — Знам, ужасно е, но поне ми предложи изход. А когато убийствата започнаха отново, ми предложи друга сделка: ако намеря убиеца преди Върховната среща, ще свали дълга ми до десет.

Приготви се за укор от нейна страна, за отвращението й от него и Мика. Но тя просто килна глава:

— Това обяснява защо ме юркаш толкова.

— Да — съгласи се стегнато той. — Само че Мика ми нареди да го пазя в тайна. И ако кажеш на някого…

— Ще отмени предложението си.

Хънт кимна, оглеждайки пострадалото й лице. Когато мълчанието й се проточи, той подкани:

— Е?

— Какво? — подхвърли тя и тръгна обратно към спалнята си.

— Е, няма ли да ме наречеш себичен лайнар?

Брайс отново спря и в очите й проблесна бледа светлина.

— Защо да се хабя, Аталар, при положение че ти го каза вместо мен?

Този път не се сдържа. Огледа я от глава до пети, въпреки че беше окървавена и прашна. Всеки сантиметър, всяка извивка от тялото й. Опита да не си представя яркорозовото бельо под тясната й зелена рокля. И каза:

— Извинявай, че те заподозрях. И най-вече извинявай, че си направих прибързано заключение за теб. Помислих те за най-обикновена купонджийка и се държах гаднярски.

— Няма нищо лошо в това да купонясваш. Не разбирам защо светът го осъжда. — Въпреки това се замисли върху думите му. — По-лесно ми е, когато хората си мислят най-лошото за мен. Така мога да видя кои са всъщност.

— Тоест наистина ме смяташ за задник?

Едното ъгълче на устата му се изви в усмивка.

Нейният поглед обаче остана съвършено сериозен.

— Имала съм си работа с доста задници, Хънт. Ти не си като тях.

— Доскоро пееше друга песен.

Тя просто продължи към стаята си. Затова Хънт попита:

— Да донеса ли храна?

Брайс пак спря. Поколеба се, но накрая отвърна дрезгаво:

— Чийзбургер с пържени картофки със сирена. И шоколадов млечен шейк.

Хънт се усмихна.

— Дадено.

Елегантната просторна стая за гости от другата страна на кухнята беше обзаведена в нюанси на сиво и кремаво, с бледорозови и сини акценти. За късмет леглото беше достатъчно голямо да побере крилете на Хънт — определено купено с идеята да го използва ванир; върху скрина отдясно на вратата, около крива и пукната синя керамична купа, бяха подредени няколко снимки в скъпи рамки.

Хънт купи и за двама им бургери с пържени картофки и Брайс атакува своя с настървението на лъв, уловил плячка. Той хвърли на Сиринкс няколко картофчета под бялата стъклена маса, защото тя определено нямаше намерение да споделя своите.

Обземаше ги толкова дълбока умора, че никой от двамата не проговори, а след като Брайс изсърба докрай млечния си шейк, просто събра боклука, хвърли го в кошчето и тръгна към стаята си. Хънт отиде в своята.

Тук се долавяше лек мирис на простосмъртни, навярно от родителите й, и няколко от чекмеджетата в скрина бяха пълни с дрехи — тънки пуловери, чорапи, панталони, спортни екипи… Ровеше се в чужди вещи. Е, да, това беше част от професията му, но все пак се почувства глупаво.

Затвори чекмеджетата и разгледа рамкираните снимки.

Ембър Куинлан изглеждаше страхотно. Нищо чудно, че онзи елфически кретен я беше обсебил така, докато тя не решила да се отърве от него. Дългата й черна коса обгръщаше лице, достойно за билборд: луничава кожа, плътни устни и високи скули, подчертаващи тъмните й бездънни очи.

Лицето на Брайс — просто с различен цвят кожа и очи. Също толкова красив човешки мъж с бронзова кожа и тъмна коса стоеше до нея, преметнал ръка през фините й рамене, ухилен като дяволче на фотографа. Хънт успя да разчете името върху сребърните плочки, провиснали над сивата риза на мъжа.

Ти да видиш.

Рандъл Силаго беше доведеният баща на Брайс? Легендарният герой и снайперист от войната? Хънт не знаеше как е успял да пропусне тази подробност в досието й — явно защото преди две години само го прегледа набързо.

Напълно разбираемо, че беше отгледал толкова безстрашна дъщеря.

От дясната страна на Ембър стоеше Брайс.