Дом на пръст и кръв

Сфинксове се срещаха рядко — в целия свят съществуваха едва няколко десетки и всичките служеха на боговете. Никой не знаеше възрастта им, а този пред него… Беше толкова красива, че Хънт забрави какво да прави с тялото си. Златистата лъвица закрачи с божествена грация напред-назад по отсрещния ръб на ямата, ту скривайки се в облаците дим, ту изниквайки от тях. Златистите й криле лежаха плътно до стройната й фигура и проблясваха, сякаш излети от течен метал. А над тялото на крилатата лъвица, лице на златокоса жена, съвършено като това на Шахар.

Никой не знаеше името й. Използваха само званието И: Оракула. Хънт се запита дали не е толкова древна, че да е забравила собственото си име.

Сфинксът примига с големи кафяви очи насреща му, докосвайки с мигли светлобронзовите си скули.

— Задай ми въпроса си и ще ти кажа какво ми е прошепнал пушекът.

Думите й отекнаха в костите му, примамвайки го. Не по онзи начин, по който понякога позволяваше на красиви жени да го примамят, а както паяк би примамил муха в паяжината си.

Май Куинлан и братовчед й с право бяха отказали да дойдат тук. Тя дори не пожела да влезе в парка около храма от черен камък. С Рун го чакаха на пейка в края му.

— Каквото кажа тук, е поверително, нали? — попита той.

— Проговорят ли ти боговете, аз се превръщам в проводник на думите им. — Тя легна на пода пред дупката, скръствайки предните си лапи. Ноктите им проблеснаха на смътната светлина от железните светилници от двете им страни. — Но да, ще запазя разговора ни в тайна.

Колкото и съмнително да му звучеше, Хънт въздъхна, погледна я в големите й кафяви очи и попита:

— Защо някой издирва Рога на Луна?

Не попита кой го е откраднал — от докладите знаеше, че преди две години са й задавали този въпрос и тя отказала да отговори.

Оракула примига и размърда леко криле, сякаш изненадана, но накрая просто застина и задиша парите, извиращи от дупката. Минаха минути и главата на Хънт вече започваше да пулсира от задушливите миризми — най-вече от парливата смрад на сярата.

Пушекът се усукваше около нея и я скриваше от погледа му, макар и да се намираше на броени метри от него.

Хънт се застави да не помръдва от мястото си.

Грапав глас изпълзя от дима:

— За да отвори портала между световете. — Ледена тръпка скова Хънт. — Да отвори Северната пукнатина с помощта на Рога. Той не само затваря врати, но и ги отваря. Важно е какво желае носителят му.

— Но Рогът е счупен.

— Може да бъде поправен.

Сърцето му спря.

— Как?

Дълга, дълга пауза. А накрая:

— Скрито е. Не виждам. Никой не може да види.

— Според елфическите предания не може да бъде поправен.

— Те са просто предания. Това е истината. Рогът може да бъде поправен.

— Кой иска да го използва?

Трябваше да попита, колкото и наивно да беше.

— И това е скрито.

— Много ми помагаш.

— Бъди благодарен, Повелителю на светкавиците, че научи и толкова. — Гласът й… това обръщение… Устата му пресъхна. — Искаш ли да узнаеш какво виждам в бъдещето ти, Орион Аталар?

Чувайки родното си име, Хънт се сви като ударен в корема.

— Никой не е изричал това име от двеста години — прошепна.

— Името, което майка ти ти е дала.

— Да — процеди той и тялото му се вцепени от спомена за лицето на майка му, за любовта, вечно сияла в очите й.

Съвършено незаслужена любов — защото не бе успял да защити собствената си майка.

Оракула прошепна:

— Да ти кажа ли какво виждам, Орион?

— Не знам дали искам да чуя.

Пушекът се разсея достатъчно да му покаже как чувствените й устни се разтягат в жестока усмивка, непринадлежаща на този свят.

— Поклонници се стичат от цял Мидгард с молба да им разкрия виденията си, а ти не искаш?

Кожата на тила му настръхна.

— Благодарен съм, но не искам.

Стори му се разумно да изкаже благодарност — нещо като жест, с който да умиротвори разгневен бог.

Зъбите й проблеснаха. Кучешките бяха достатъчно дълги да разкъсват плът.

— Сподели ли ти Брайс Куинлан какво й се случи, когато застана тук преди дванайсет години?

Кръвта му се вледени.

— Това си е работа на Куинлан.

Усмивката на Оракула не трепна.

— Не желаеш да разбереш какво видях и за нея?

— Не — отсече искрено. — Това си е нейна работа — повтори. Светкавиците се надигаха в него, събираха се срещу враг, когото не можеха да надвият.

Оракула примига бавно с гъстите си мигли.

— Напомняш ми на нещо, загубено отдавна — каза тихо. — Не бях очаквала да се появи отново.

Ала преди той да попита за какво говори, лъвицата люшна опашката си като на Сиринкс, но по голяма. Призрачен вятър отвори вратата зад Хънт в ясен знак, че е време да си върви. Преди да се върне зад димната завеса, Оракула каза:

— За твое добро, Орион Аталар, стой настрана от Брайс Куинлан.

34

Брайс и Рун изчакаха Хънт в края на Оракулския парк. Минутите се точеха като петмез, а когато най-сетне се върна, претърсвайки с очи всеки сантиметър от лицето й… Брайс разбра, че е научил нещо лошо от Оракула.

Чак когато тръгнаха по една тиха жилищна улица в съседство с парка, Хънт им разкри пророческите думи. Те увиснаха в свежия утринен въздух. След малко Брайс въздъхна. Той също въздъхна и добави: