Дом на пръст и кръв

Тя усука копринената си конска опашка около едната си китка, оголвайки несъзнателно златистата кожа на шията си.

Не, благодаря.

Беше прозвучало непоколебимо. Не самодоволно, нито злорадо, а… непоклатимо.

Хънт не искаше да си помисля дори как щеше да се отрази отказът й на сделката му с Мика — дали губернаторът нямаше да обвини него.

Брайс попита:

— Няма ли изход отзад?

— Има, но ще трябва пак да слезем на долния етаж.

Хънт усети колко въпроси се надигат в главата й, и преди да му е задала някой от тях, той каза:

— Вторият на Сандриел, Полукс, е по-жесток и от нея. На всяка цена го избягвай, когато пристигне.

Опита да не си припомня ужасите, които Полукс беше причинил на безброй невинни.

Брайс изцъка с език.

— Все едно бих припарила до тях, ако мога да си го спестя.

След спектакъла й във фоайето обаче пътищата им можеше да се пресекат отново. Хънт реши да не й казва, че Сандриел е напълно способна на дребнаво отмъщение заради неуважително отношение и невинни обиди. Че вероятно никога няма да забрави лицето й. И нищо чудно вече да разпитва Мика за нея.

Вратите се отвориха на един от тихите горни етажи. Смътно осветените коридори пустееха. Хънт я поведе през лабиринта от фитнес оборудване. И по широката пътека, водеща право към огромните прозорци — и просторната тераса за излитане отвъд тях. Нямаше парапет, просто открита площадка. Брайс позабави крачка.

— Никога не съм изпускал никого — увери я той.

Брайс го последва плахо навън. Сухият вятър ги забрули. Далеч под тях улицата беше задръстена от любопитни минувачи и новинарски бусове. Над тях летяха ангели — едни бягаха, а други кръжаха около петте кули на Комициума, за да видят Сандриел от безопасно разстояние.

Хънт се приведе, плъзна едната си ръка под свивките на коленете й, а другата опря в гърба й и я вдигна. Ароматът й изпълни сетивата му, прогонвайки и последния спомен за вонящата тъмница.

— Благодаря ти — срещна погледа й той. — Че ме измъкна оттам.

Тя сви доколкото можа рамене в хватката му и изтръпна, когато Хънт доближи ръба.

— Бърза реакция имаше — продължи той. — И абсолютно безразсъдна, но съм ти задължен.

Тя обгърна врата му с ръце и го стисна почти задушаващо.

— Ти ми помогна снощи. Квит сме.

За да не й даде шанс да размисли, Хънт размаха мощно криле и скочи от ръба. Брайс се вкопчи болезнено в него и той я хвана здраво, а сакът, преметнат през гърдите му, го заблъска в бедрото.

— Гледаш ли изобщо? — попита я сред свистенето на вятъра, докато се издигаше с шеметна скорост покрай едната страна на съседния небостъргач.

— В никакъв случай — отвърна тя до ухото му.

Той се засмя и полетя напред, носейки се над високите кули на Централния бизнес район, над блещукащото извито тяло на Истрос от дясната им страна и обгърнатия в мъгли остров на Костения квартал отвъд нея. Отляво се виждаха далечните стени на града и откритият простор отвъд Ангелската порта, ненарушен от къщи, сгради или пътища. Там се намираше само аеродрумът. Но отвъд портата от дясната им страна — Търговската порта в Месарския пазар — широката светла линия на Западния път се проточваше към ниските хълмове, осеяни с кипариси.

Живописен, красив град — насред живописна, красива природа.

Пангерските градове бяха просто кошари, в които ванирите държаха и използваха човеците — и децата им. Нищо чудно, че човешката раса беше въстанала. Че опустошаваше земите им с химически бомби и машини.

По гръбнака му пробяга тръпка на ярост при мисълта за страдащите деца и той нарочно върна погледа си към града. Централният бизнес район беше отделен от Стария площад с ясната разделителна линия на „Уорд авеню“. Белите камъни на Храма на Луна отразяваха ярко слънчевата светлина — и сякаш негов огледален образ, Храмът на Оракула като че ли я поглъщаше с черния си купол. Под който трябваше да влезе утре сутринта.

Той отправи поглед отвъд Стария площад, към примамливата зеленина на Пет рози сред маранята. Гигантски кипариси и палми се издигаха към небето наред с лъскави облачета магия. Лунната гора пък се открояваше с повече дъбове и по-малко магически проблясъци. Тези гледки му стигаха. Не искаше да вижда Асфоделските поля. Макар че дори Полята приличаха на богаташки комплекс в сравнение с човешките квартали в Пангера.

— Защо реши да живееш в Стария площад? — попита той Брайс след няколко минути мълчалив полет, изпълнен само с песента на вятъра.

Очите й си оставаха затворени. Той се заспуска плавно към нейната част на Стария площад, само на пресечка от реката и на няколко от Сърцето. Дори от такова разстояние прочутата кварцова порта сияеше като ледено копие, пробило сивото небе.

— Това е сърцето на града — обясни тя. — Къде другаде?

— В Пет рози е по-чисто.

— И пълно с елфически надувки, присмиващи се на мелези.

Тя изплю последната дума като отрова.

— Лунната гора.