Дом на пръст и кръв

— Добре. — Брайс очакваше да продължи да настоява, да задълбае по-надълбоко, но Хънт си придърпа компютъра и примижа към екрана. — Ето това е странно. Тук пише, че вазата била от Партос. — Той килна глава. — Мислех, че Партос е просто мит. Измислено място от човешкия фолклор.

— Защото човеците са били малоумни животни до появата на астерите?

— Кажи ми, че не вярваш в конспиративните врели-некипели за древна библиотека в сърцето на древна човешка цивилизация? — Тя не отговори и Хънт я подкани: — Ако наистина е съществувала, къде са доказателствата?

Брайс задърпа амулета си напред-назад по верижката му и кимна към изображението на екрана.

— Тази ваза е направена от нимфа — натърти той. — Не от някой митичен, дълбоко просветен човек.

— Може по онова време Партос още да не е бил заличен напълно от картата.

Хънт я изгледа изпод вежди.

— Ама ти сериозно ли, Куинлан? — Тя пак си замълча и Хънт кимна с брадичка към таблета й. — Докъде стигна със списъка за Даника?

Телефонът му извибрира, преди тя да отговори, но Брайс успя да потисне образа на посечения кристалос, който вече се сливаше с кървавите останки от приятелката й, и каза:

— Още изключвам някои неща, които вероятно не са имали връзка със случая, но… Каквото и да си говорим, най-много изпъква фактът, че Даника е била на смяна в Храма на Луна. Понякога я изпращаха на патрул в района, но никога преди — на пост в самия храм. А някак си точно дни преди убийството й се озовава на мястото на кражбата? Според тези данни е била точно там. Прислужничката също. Не може да няма връзка.

Хънт остави телефона си.

— Сигурно Филип Бригс ще ни просветли довечера.

Тя вирна рязко глава.

— Довечера?

Този път Лехаба откъсна поглед от сериала си.

— Току-що получих съобщение от Виктория. Прехвърлили са го от „Адрестия". Ще се срещнем с него след час в ареста под Комициума. — Той плъзна поглед по всичката информация пред тях. — Няма да е лесно.

— Знам.

Хънт се облегна назад в стола си.

— И ще говори много глупости за Даника. Сигурна ли си, че ще понесеш такава отрова?

— Да.

— Наистина ли? Защото току-що те разстрои една ваза, а едва ли личната среща с онзи тип ще ти се отрази по-добре.

Стените започнаха да се раздуват около нея.

— Напусни. — Думата разсече въздуха помежду им. — Това, че работим заедно, не означава, че имаш право да се месиш в личния ми живот.

Хънт просто я огледа. Знаеше, че е така. Въпреки това каза грубо:

— Тръгваме към Комициума след двайсет минути. Ще те чакам отвън.

Брайс го изпрати до изхода, за да се увери, че няма да пипа книгите и те няма да му скочат, и затвори вратата още преди да е излязъл съвсем.

Опря гръб в желязото и се свлече по него, докато не седна на килима, обгръщайки коленете си с ръце.

Нямаше ги вече — всичките. Благодарение на демона, нарисуван върху онази древна ваза. Нямаше ги и в живота й вече не присъстваха вълци. Край на сбирките в апартамента. Край на пиянските глупави танци по кръстовищата и гърмящата музика в три сутринта, докато съседите им не заплашеха да извикат 33-ти.

Вече нямаше приятели, които да й казват искрено „обичам те“. Сиринкс и Леле дойдоха с тихи стъпки. Химерата се сгуши под свитите й крака, а огнената феичка легна по корем върху ръката й.

— Не вини Ати. Мисля, че иска да ни бъде приятел.

— Не ми пука какво иска Хънт Аталар.

— Хвойна е заета с балета, а Фурия е далеч. Може би ти е време за нови приятели, Биби. Пак ми изглеждаш тъжна. Като преди две години. Както си щастлива, изведнъж рухваш. Не танцуваш вече, не излизаш с никого, не…

— Престани, Лехаба.

— Хънт е мил. Принц Рун също. А Даника винаги се държеше грубо с мен. Все ми се зъбеше и ми ръмжеше. Или просто ме игнорираше.

— Внимавай какво говориш.

Феичката слезе от ръката й и закръжа пред нея, скръстила ръце върху облото си коремче.

— Понякога си жестока като косач, Брайс.

После се понесе към една дебела книга с кожени корици, която се опитваше да изпълзи нагоре по стълбището.

Брайс въздъхна тежко, мъчейки се да затвори дупката в гърдите си.

Хънт й беше дал двайсет минути. След двайсет минути щяха да тръгнат към Бригс. Значи имаше двайсет минути да се стегне. Или поне да се преструва, че е успяла.

35

Флуоресцентните тръби с първосвет жужаха в облицования с бели панели, съвършено чист коридор надълбоко под Комициума. Хънт, черно-сива буря на фона на снежнобелите плочки, крачеше непоколебимо, устремен към една от затворените метални врати в дъното на дългия коридор.

Брайс вървеше зад него, следейки всяко негово движение — как прорязваше света с тялото си, как стражите на входа дори не поискаха да се легитимира, преди да ги пуснат.

Дори не беше подозирала, че под петте лъскави кули на Комициума съществуваше такова място. С килии. И стаи за разпит.

Онази, в която я вкараха в нощта на убийството на Даника, се намираше на пет пресечки оттук. В учреждение, ръководено от протоколи. Но това място… Дори не й се мислеше за какво го използват. Кои закони спираха да важат, след като някой прекосеше прага му.