Дом на пръст и кръв

— От Разгромените си, нали? — Хънт спря на място. Бригс се усмихна. — Огромни почитания, приятелю. — Той го огледа от глава до пети. — В коя част на 18-и служеше?

Хънт не отговори. Но сините очи на Бригс проблеснаха.

— Някой ден ще свалим копелетата от властта, братко.

Хънт погледна към Брайс, която вече преполовяваше коридора с бърза крачка. Сякаш дори не можеше да споделя въздуха си с мъжа, прикован към масата, и трябваше час по-скоро да се измъкне от това ужасно място. Хънт беше прекарал много време тук, разпитвал беше повече обвиняеми, отколкото можеше да си спомни.

А снощната кървава мисия… Още го измъчваше. Да, един живот по-малко в списъка с дължимите, но все пак го измъчваше.

Бригс продължаваше да го гледа, очаквайки отговора му. Съгласието, което би изрекъл преди седмици, сега се разтопи върху езика му.

Да, в името на Шахар беше станал същият като него.

И вече не знаеше какво да мисли за себе си.

— Значи Бригс и последователите му отпадат от списъка — каза Брайс, свивайки крака под себе си на дивана във всекидневната. Сиринкс вече хъркаше до нея. — Нали не мислиш, че ни лъжеше?

Хънт, седнал в другия край на дивана, гледаше смръщено в телевизора — започваше записът на мача по сънбол.

— Казваше истината. Занимавал съм се с достатъчно затворници, за да усетя, когато някой лъже.

Говореше насечено. Беше напрегнат, откакто напуснаха Комициума през същата небелязана врата, през която бяха влезли. Така нямаше опасност да се натъкнат на Сандриел.

Хънт посочи листовете, които Брайс беше донесла от галерията — списъците й с последните занимания на Даника и имена на заподозрени.

— Напомни ми кой е следващият в списъка ти.

Брайс не отговори веднага, загледана в профила му. Светлината на телевизора се отразяваше по скулите му, подчертавайки сянката под силната му челюст.

Наистина беше красавец. И в ужасно настроение.

— Какво има?

— Нищо.

— И това от мъжа, който скърца толкова силно със зъби, че ги чувам.

Хънт й стрелна предупредителен поглед и преметна мускулеста ръка през гърба на дивана. Като се прибраха преди трийсетина минути, минавайки на връщане през един щанд за бързо хранене, Хънт се беше преоблякъл в бледосива тениска, черно долнище на анцуг и бяла шапка с обърната назад козирка.

Шапката я изненадваше най-много — беше толкова обикновена и… момчешка

, че от петнайсет минути постоянно му хвърляше тайни погледи с ъгълчето на окото си. Няколко кичура от тъмната му коса се извиваха около ръбовете й, регулируемата й каишка почти скриваше татуировката през челото му и незнайно защо всичко това й действаше отвратително разсейващо.

— Какво? — попита той, забелязал погледа й.

Брайс се пресегна напред да вземе телефона му от масичката за кафе и дългата й плитка провисна през едното й рамо. Снима го и си изпрати снимката главно защото никой нямаше да й повярва, че шибаният Хънт Аталар седи на дивана й със спортни дрехи и шапка с козирката наобратно, гледа телевизия и пие бира.

На вашето внимание — Сянката на Смъртта!

— Това е дразнещо — оплака се през зъби той.

— Лицето ти също — отвърна мило тя и му хвърли телефона.

Хънт го хвана, снима нея и после го остави на масичката, връщайки поглед към мача.

Тя го остави да погледа точно минута, преди да отбележи:

— Струваш ми се умислен след срещата с Бригс.

Устата му се кривна на една страна.

— Извинявай.

— Защо ми се извиняваш?

Пръстите му зарисуваха кръгове по възглавницата на дивана.

— Просто ми навлече разни гнили спомени. За… за това, че помагах в бунта на Шахар.

Тя се замисли, превъртайки в съзнанието си всяка ужасна дума, която си бяха разменили с Бригс в онази килия в Комициума.

О! Тя пророни внимателно:

— Не си като Бригс, Хънт.

Тъмните му очи се плъзнаха към нея.

— Не ме познаваш достатъчно добре.

— Излагаше ли съзнателно и лекомислено живота на невинни на риск в името на каузата ви?

Той присви устни.

— Не.

— Е, видя ли?

Той пак стисна челюсти. След малко каза:

— Но съм бил сляп. За много неща.

— Например?

— Много са — отвърна уклончиво той. — Но като видях Бригс и какво са му причинили. Не знам защо ме впечатли този път. Бил съм в онези килии с други затворници достатъчно пъти, че искам да кажа. — Коляното му подскочи в нервен тик. Той довърши, без да я погледне: — Знаеш какво работя.

— Да — отвърна кротко тя.

— Но някак днешната среща с Бригс ме накара да си спомня моите…

Той пак не довърши и отпи от бирата си.

Леден, мазен ужас изпълни стомаха й, оплитайки се с пържените нудли, които беше излапала като патица преди трийсет минути.

— Колко време те измъчваха, след връх Хермон?

— Седем години.

Тя затвори очи, докато думите му кънтяха тежко из ума й.

Хънт продължи: