Дом на пръст и кръв

Телефонът му иззвъня, откъсвайки очите му от усмивката, заради която подът като че ли омекваше. Той го извади от джоба си с изненадващо разтреперани пръсти. „Исая Тибериан", пишеше на екрана. Хънт вдигна веднага.

— Какво?

Съзнаваше, че Брайс и елфите чуват всяка дума, когато Исая каза:

— Довлечете си задниците в Асфоделските поля. Станало е ново убийство.

37

— Къде? — попита Хънт, надниквайки към Куинлан, която слушаше с плътно скръстени ръце.

Онази светлина беше изчезнала от очите й.

Исая му даде адреса. Беше на около пет километра от стрелбището.

— Изпратили сме екип на мястото — каза командирът.

— Идваме до няколко минути — заяви Хънт и затвори.

Тримата елфи, също чули разговора, започнаха да събират чевръсто оръжията и екипировката си. Бяха добре обучени. Абсолютни идиоти, но добре обучени.

Брайс осезаемо се напрегна и ръцете й заподскачаха в нервни тикове от двете страни на тялото й. Беше виждал този остър поглед и преди. И фалшивото спокойствие, което си придаде, когато Рун и приятелите му погледнаха към нея.

Първия път Хънт го беше взел за истинско и направо я беше принудил да дойде с него на местопрестъплението.

Без да поглежда към елфите, каза:

— Предполагам, че сте чули адреса. — Не изчака отговора им, преди да нареди: — Ще ви чакаме там.

Куинлан примига, но Хънт не откъсна поглед от очите й, докато вървеше към нея. Усети, че Данаан, Флин и Емет напускат залата, и дори не надникна да се увери, спирайки пред нея.

Студената празнота на снайперското стрелбище ги обгърна като паст.

Ръцете на Куинлан пак се свиха до тялото й и пръстите им замърдаха нервно. Сякаш опитваше да се отърси от ужаса и болката. Хънт подхвана с кротък тон:

— Искаш ли аз да го поема?

По луничавите й бузи се разля руменина. Тя вдигна разтреперан показалец към вратата.

— Някой е умрял, докато ние се размотавахме тази вечер.

Хънт хвана пръста й и го свали в пространството помежду им.

— Не си виновна ти. Виновен е убиецът.

Хора като него, сеещи смърт нощем.

Брайс дръпна пръста си и той го пусна, припомняйки си резервираното й отношение към ванирските мъже. Към алфа-задниците.

Тя погледна към вратата.

— Искам да отида на местопрестъплението. — Той й даде време да събере мислите си. Брайс въздъхна треперливо. — Трябва да отида — продължи умислено тя. Единият й крак тупаше по бетонния под в такт с музиката. Тялото й потрепери. — Но не искам Рун и приятелите му да ме виждат в такова състояние.

— Какво състояние?

Беше съвсем нормално, дори очаквано психиката й да е пострадала от всичко преживяно.

— На шибана пихтия — отвърна тя с лъснали очи.

— Защо?

— Защото не е тяхна работа, но ще го превърнат в тяхна работа, ако ме видят така. Те са елфи, вродено им е да си навират носовете, където не им е мястото.

Хънт се засмя.

— Вярно.

Тя въздъхна пак.

— Добре — пророни. — Добре.

Ръцете й още трепереха, сякаш кървавите спомени нахлуваха във всяка част на тялото й.

Хънт инстинктивно ги хвана.

Тресяха се неистово. И ги чувстваше толкова крехки въпреки студената пот, която ги обливаше.

— Поеми си въздух — каза й Хънт, стисвайки леко пръстите й.

Брайс затвори очи, сведе глава и му се подчини.

— Пак — нареди й той.

Тя го послуша.

— И пак.

И Куинлан продължи да диша. Хънт не пусна ръцете й, докато потта не изсъхна по тях. Докато тя не вдигна глава.

— Добре — повтори, но този път със стабилен глас.

— Добре ли си наистина?

— По-добре от това няма да стане — отвърна тя с леко прояснен поглед.

Хънт не се сдържа и пъхна зад заостреното й ухо едно измъкнало се кичурче коса. То се плъзна като хладна коприна по пръстите му.

— Важи и за двама ни, Куинлан.

Брайс позволи на Хънт да я отнесе по въздух до местопрестъплението. Задната уличка в Асфоделските поля беше подобаващо гнусна: преливащ боклукчийски контейнер, локви с подозрителна течност, мършави животинки, ровещи из сметта, парчета строшено стъкло, проблясващи на първосвета от ръждивите улични лампи.

Светещи в синьо магпрегради запречваха входа към уличката.

На сцената на убийството вече имаше няколко техници и легионери. Сред тях бяха и Исая Тибериан, Рун и приятелите му.

Уличката се намираше близо до главната улица на района, под сянката на Северната порта — Портата на простосмъртните, както я наричаха мнозина. Повечето сгради наоколо бяха обществени, но всички имаха отчайваща нужда от ремонт. Шумотевицата от натоварения булевард отекваше между рушащите се тухлени стени, а тежката воня на боклука се навираше нагло в ноздрите й. Брайс се стараеше да не диша твърде дълбоко.

Хънт огледа уличката и каза тихо, опрял силна ръка на кръста й:

— Не е нужно да го виждаш, Брайс.

Онова, което беше направил за нея в стрелбището преди малко… Не бе позволявала на никого, дори на родителите си, да я виждат в такова състояние. В моментите, когато не можеше да диша. Обикновено се заключваше в банята, отиваше другаде за няколко часа и излизаше да потича.

Инстинктът да избяга беше почти толкова силен, колкото паниката и ужасът, прогарящи гърдите й, но... Беше видяла Хънт, като се прибра след мисията си онази нощ. И предчувстваше, че поне той би я разбрал.