Драконът и Джорджът

— Ти имаш, предполагам? — попита Брайън.

— Ами, да — бързо отвърна Джим. Изрови от паметта си — 469-69-9921.

— Дяволски прекрасно число.

— Е… — Джим реши, че при създалата се предпоставка може да повдигне реномето си. — Все пак съм барон в Ривъроук.

— О, разбира се.

Пояздиха още малко.

— Мисля си… — каза сър Брайън.

— Да, сър Брайън?

Брайън се покашля.

— Ако имах и аз някакъв собствен номер, би ли се осмелил да предположиш какъв ще е той?

— Е… не зная…

— Добре, добре. Разбирам, че не биваше да те питам. Това ме представя в неблагоприятна светлина. — Брайън се обърна разтревожен към Джим. — Кажи ми номера, който ми даваш, и аз няма да разисквам…

— Не мисли за това — каза Джим.

— Все пак си мисля.

— Не трябва — настоя Джим. Започваше да се чувства малко виновен. — Сигурен съм, че номерът ти, ако имаше такъв, щеше да е много голям.

— Не, не. Вероятно съвсем обикновено число. Какъв съм аз в края на краищата? Един провинциален неженен рицар. Не мога да пея като менестрелите или да върша друго подобно нещо.

— Подценяваш се — неловко каза Джим. Лъжата загрубяваше. — Не знам какъв би бил официалният ти номер, но предполагам, че в моята страна той щеше да е най-малко — бързо преброи наум цифрите в своя номер — 387-22-777.

Очите, с които го погледна сър Брайън, бяха кръгли като чинии.

— Наистина? Така ли мислиш? Всичко това?

— Най-малко толкова.

— Брееей. Какъв беше?

Джим бавно повтори няколко пъти номера, който му бе казал, докато рицарят го научи наизуст. Продължиха заедно развеселени. И си бъбреха като стари другари. Всъщност като в дружина, помисли си Джим.

Брайън престана да се държи хладно и охотно се разприказва. Най-често темата за разговор бе лейди Джеронд, тя явно се отличаваше не само като най-красивата между жените, но и като притежателка на всички таланти и добродетели. Извън тази тема обаче рицарят сякаш представляваше съкровищница на местните клюки — мръсни и нецензурни. Джим никога не бе мислил, че могат да го шокират лесно, но това, което чу, го порази.

Всъщност той се учеше бързо. Първоначално подсъзнателно бе причислявал езика и действията на сър Брайън към неясния полувикториански стил на английските актьори, които повечето американци възприемаха от театъра. Сега, когато познаваше по-отблизо рицаря, собствените му представи тотално се разрушаваха.

Най-напред Брайън бе изцяло прагматичен, човешки. „Земен“ може би бе най-подходящата дума. Това, което представляваше табу за него, се свеждаше до религията и до сума ти идеали и принципи. Интересно, напълно бе в състояние да идеализира една съвсем абстрактна представа и в същото време да проявява брутално откровение, когато я възприема като специфична реалност — без да осъзнава противоречието на тези две неща. Например Джим научи, че за Брайън кралят е един от най-великите хора, Богу равен, избран за владетел по закон Господен, за когото той би умрял, ако трябва, и в същото време е изкуфял старец, пиян през половината от дните си, на когото не може да се има доверие при вземане на важни за кралството решения. Лейди Джеронд бе богиня, издигната на пиедестал над грубите мъже, и същевременно съвсем обикновен физичен обект, към който Брайън се отнасяше доста фамилиарно.

Джим все още се опитваше да намери общото между това двойствено отношение на рицаря и закономерностите на другите неща — интелигентни дракони, говорещи бръмбари и Тъмни сили, станали му известни досега в този свят, но светлината започна да чезне и Брайън предложи да потърсят място за пренощуване.

Бяха оставили далече зад себе си тресавището и пътували няколко часа на североизток през доста неприятната гора, над която вчера Джим бе прелетял с чувството на задоволство, че не е на земята. За щастие вече я бяха преминали и сега се намираха в друга, много по-приветлива гора. Тук също растяха борови и брястови дървета, но по-големи. Те заглушаваха оплетената растителност под тях и това улесняваше ходенето. Накрая стигнаха до малка полянка, покрай която минаваше поточе. Огряно от последните лъчи на следобедното слънце, процеждащи се през горните клони на дърветата, това място изглеждаше почти толкова примамливо колкото имението на Каролинус до Звънящата вода.

— Мисля, че тук е достатъчно добре — с радост отбеляза Брайън.

Той слезе и разседла коня си, откъсна няколко шепи трева и го разтърка с нея, а после го завърза с дълго въже, за да може свободно за пасе. За себе си Брайън извади от дисагите нещо черно. Очевидно беше пушено месо. За Джим нямаше нищо и въпреки че стомахът му болезнено напомняше за себе си, не можеше да вини рицаря, че не му предлага да си разделят храната. Тя стигаше за един човек, но за дракона представляваше само оскъдна хапка. Утре, зарече се Джим, щеше да намери някакво извинение, за да остави Брайън за малко и да си хване кравичка… или нещо подобно.