Драконът и Джорджът

Видя, че Брайън пали огън. Отначало наблюдаваше това с чисто академичен интерес, тъй като неотдавна бе открил безразличието си към външните температури. Но скоро слънцето се спусна над дърветата, променливата светлина доби цвета на яркочервена кръв и около тях започнаха да се надигат огромните сенки на заобикалящите ги дънери. Сухите опадали клони, които Брайън бе събрал, горяха с игрив пламък и сред сгъстяващия се мрак огънят се превърна в единствената гледка, излъчваща радост.

— Става студено — отбеляза Брайън, като сви рамене, надвесен над огъня.

Беше свалил шлема, ръкавиците, както и бронята от краката си, само горната част на тялото му оставаше покрита с метал. Косата му, оправена от натиска на шлема, бе бухнала като грива. Както бе застанал с лице към огъня, тя блестеше с червеникавите проблясъци на пламъците.

Джим се примъкна към огъня от другата срана. Не му беше хрумнало, че през нощта става студено, но усети как със залеза на слънцето го обхаща някаква душевна депресия. Гората около тях, толкова приветлива през деня, добиваше с приближаването на нощта злокобен и застрашителен вид. Оглеждайки се наоколо, Джим почти можеше да се закълне, че обкръжаващият ги мрак бе нещо материално, което се опитва да връхлети върху тях и единствено танцуващите пламъци на огъня го възпират.

— Къде се намираме? — попита той.

— Линхамската гора — отвърна Брайън. Той също се взираше в стената на нощта, заграждаща огнения кръг. — Обикновено не е чак толкова лошо място, но в тази нощ е различно, не мислиш ли, сър Джеймс? Човек има чувството, че нещо се крие някъде там, в тъмнината.

— Да — съгласи се Джим и усети леко неволно потръпване.

За драконските му чувства описанието на Брайън бе неприятно точно — наистина му се струваше, че нещо сякаш пълзи в гората, някъде зад светлината на огъня и обикаля лагера, като изчаква възможност да ги нападне.

— Звезди — рече Брайън и посочи нагоре.

Джим погледна между върховете на дърветата. Сега, когато слънцето бе напълно залязло, се виждаха няколко звезди. Но докато ги наблюдаваше, те започнаха да изчезват една след друга, сакаш под небето бе спусната невидима завеса.

— Облаци — каза Брайън. — Е, ето и нещо хубаво. Когато е облачно, утрото не е така студено както при ясно небе. Ако беше ясно, щях да се осмеля да предположа, че ще падне скреж преди изгрев. Студено е за това време на годината.

Облаците, които сочеше Брайън, вече бяха покрили видимата част на небето над върховете на дърветата. Сега полянката беше обвита в непрогледна тъмнина.

Рицарят седна полека и започна да поставя на краката си набедрениците, които преди това бе свалил.

— Какво има? — попита Джим. — Защо го правиш?

— Това не ми харесва — кратко отвърна Брайън. — Нещо не е наред тази нощ. Каквото и да е, ще ме завари въоръжен и в готовност.

Той приключи с обличането на бронята си и отиде да вземе шлема и копието, които бе оставил на едно място със седлото и другите принадлежности. Опря дебелия край на копието в земята до огъня, като го държеще с дясната си ръка така, че острието сочеше нагоре. Сложи шлема си и остави забралото отворено.

— Нека застанем един срещу друг от двете страни на огъня, сър Джеймс — каза той. — По този начин ще можем да наблюдаваме навсякъде около нас, докъдето стига светлината.

— Добре — съгласи се Джим.

Застанаха лице срещу лице. След малко се чу шум — отначало много слаб и далечен.

— Вятърът — отбеляза Брайън.

Наистина бе свистенето на вятъра. Можеха да го чуят в далечината — сякаш се промъкваше между храстите и стъблата на дърветата.

Свистенето се увеличи, стихна и се пренесе от другата им страна, но се чуваше все така далечно. После започна постепенно да се приближава, сякаш претърсваше гората и ей-сега щеше да ги стигне. Стояха на полянката, стаили дъх; движеше се само топлият въздух от игривите пламъци. Брайън хвърли още сухи клони в огъня.

— Специалните ми благодарности към Свети Джилс, чийто ден е днес — промърмори рицарят — и под чието внушение събрах достатъчно дърва до изгрева.

Вятърът се приближаваше. Чуваха го как бушува около тях. Духаше все по-силно и там, откъдето минаваше, клоните въздишаха и стенеха. Сега бе силен, толкова силен, че трябваше да извисяват гласовете си над шума, за да могат да разговарят. После изведнъж ги връхлетя.

Нахълта върху полянката с внезапна сила и за момент имаше опасност да ги отнесе. Тъмнината изтръгна от огъня дълга лента от искри и пламъците почти угаснаха. Изведнъж мракът около тях ги обгърна и ги посипа дъжд от сухи клони и мъртви листа.

После вятърът стихна така бързо, както бе връхлетял. Огънят пак запламтя и отблъсна тъмнината. Без никакво предупреждение последва тишина.

Вятърът бе изчезнал.

Брайън въздъхна леко през отвореното забрало на шлема.

— Продължавай да наблюдаваш, сър Джеймс — тихо каза той. — Сега ще дойде.

После го чу.