Драконът и Джорджът

Зарови в съзнанието си, доколкото му позволяваха писъците на мраколаците, които сега се чуваха на не повече от петдесет метра от лагера. Търсеше нещо по-силно от таблиците за умножение, с което да им противостои. В отчаянието си започна да рецитира съдържанието на докторската си дисертация върху промените на социалния бит вследствие на разрастването на градовете във Франция по време на Стогодишната война. Нощ след нощ, изнурен от всекидневната работа, той бе седял над единствената светлина от лампата на бюрото си и се бе блъскал над тази дисертация. Ако сред всичките му познания имаше магия, която можеше да го защити, това трябваше да е тя.

— …Изследването на непосредствените ефекти от английското военно нахлуване в Западна Франция през двете десетилетия след 1350 година — шепнеше той — показва значителен процес на промяна, неосъзнаван от повечето хора, въвлечени в него. Особено пристанището в Бордо…

Изведнъж с радост забеляза, че има ефект. Цялата тази среднощна многочасова работа върху дисертацията бе изградила в съзнанието му един механизъм, твърде мощен, за да бъде спрян от писъците на мраколаците. Докато повтаряше думите, той сякаш бе изолиран от тях чрез бариера, в която долитащите им гласове се удряха с безопасен звук. В завършен вид дисертацията бе излязла двеста и двадесет машинописни страници. Нямаше да стигне скоро до края й както при таблиците за умножение. Хвърли поглед през огъня към Брайън и видя, че той продължава да се моли. Никой от тях не отдели време да каже нещо на другия, но Джим даде знак с очи, че се справя. Стори му се, че Брайън го разбра и отвърна по подобен начин.

Мраколаците бяха вече съвсем близо — непосредствено зад кръга на огнената светлина, и воят им бе толкова пронизителен и обсебващ, че Джим чуваше трудно собствения си глас. Независимо от това с Брайън продължаваха да се държат и хищниците не смееха да ги нападнат в тъмнината, докато молитвите им даваха воля и сила да се защитават. Джим видя как Брайън се пресегна към земята и хвърли оше сухи клони в огъня.

Пламъците избуяха от новите дърва и, напрягайки очите си, Джим като че ли съзря за момент как призрачните сенки се отдръпват назад в тъмнината.

Нощта се изнизваше.

* * *

Огънят пламтеше. Мраколаците продължаваха да обикалят, без да спрат за момент влудяващите си крясъци. Грачейки с пресипнали от дълга употреба гласове, Джим и рицарят стояха над огъня с лице един срещу друг. Сър Брайън леко се олюля от умора и Джим също усети как се унася от изтощение. Тъмнината ги обграждаше все така плътно. Свежият влажен полъх на изгрева се носеше във въздуха, но до настъпването на зората имаше още време.

За първи път откакто бе започнал да повтаря дисертацията си, Джим усети, че под влияние на натиска от гласовете на мраколаците бариерата, която бе издигнал, се огъва. От изтощение се унесе, загуби мястото, докъдето беше стигнал, после го откри отново. Но в тази секунда на слабост ефектът от писъците намери опорна точка за действие. Те започнаха да проникват с постоянно нарастваща сила през думите, които Джим произнасяше с мъка.

Осъзна, че Брайън е спрял да говори. Той също замълча и така стояха вперени един в друг през огъня, а писъците се носеха с пълна сила около тях и се извисяваха триумфално в нощта.

Рицарят обърна сабята си, хвана я с две ръце за острието и я вдигна нагоре.

— В името на Бога — каза Брайън с толкова одрезгавял глас, че Джим едва го разбра, — нека ги нападнем, докато все още имаме сила.

Джим кимна. В крайна сметка бе по-добре да посрещнат смъртта, отколкото да побягнат в безумен страх. Заобиколи огъня и застана до Брайън.

— Сега — каза рицарят с това, което бе останало от гласа му, като вдигна сабята над главата си.

Но преди да се сблъскат с обкръжаващия ги невидим враг, един вик, малко по-силен от писъците, разцепи тъмнината от дясната им страна. Звуците, които ги бяха докарали до ръба на лудостта, внезапно утихнаха. Последва шум, предизвикан от крилете на многобройни дребни летящи същества, които се промъкваха през клоните.

Точно отпред прозвуча още един вик, този път малко по-нататък. Настъпи момент на очакване, през който шумът от криле почти затихна в далечината, а след това се чу трети вик, все още на разстояние.

— В името на Свети Джилс — прошепна рицарят в тишината. — Нещо ги избива…

Едва го бе изрекъл, когато четвърти вик долетя този път от доста далеч. Последва гробна тишина.

Брайън се размърда сковано, за да стъкне огъня. Той запращя, припламна наново и сенките пак се отдръпнаха на разстояние. Джим се взря пред себе си.

— Виж — посочи той, — мисля, че…

Брайън погледна. Краят на едно облаче се отместваше от звездите, които все още се виждаха, а зад тях небето светлееше.

— Да, зората — каза Брайън.

Стояха и наблюдаваха как се зазоряваше, а звездите се стопяваха и ставаха невидими.

— Но какво бе това, което ни спаси? — попита рицарят.

Джим поклати глава.

— Не знам — каза пресипнало той. Не мога да се сетя какво…

Млъкна.

Нещо се движеше — бе по-черно от все още тъмните сенки зад огнения обръч.