Драконът и Джорджът

Отначало шумът бе много тих и далечен, помисли си, че само ушите му бучат. След това го долови малко по-ясно и можа да го определи — продължителен тънък писък като вятър, първо далечен, после постепенно приближаващ се. Почувства нещо безумно в този писък, нещо, от което по драконския му врат неволно полазиха тръпки.

Усещането го разстрои повече отколкото самият звук. Какво имаше в нощната гора, от което се страхуваше дори един дракон? Отвори уста, за да попита Брайън, но въпросът заседна в гърлото му. Обзе го почти суеверен страх. Ако попиташе рицаря и той му отговореше, това, което се движеше наоколо, можеше да стане напълно истинско. Докато не знаеше нищо за него, всичко можеше да бъде илюзия, кошмарен сън, от който ще се събуди в някоя слънчева утрин.

Но както стояха, пищенето постепенно се засили и приближи — не беше кошмар, от който можеше да се събуди.

— Сър Брайън — промълви той накрая, — какво е това?

В сянката на осветения шлем очите на рицаря странно пробляснаха.

— Не знаеш ли? Мраколаци, сър Джеймс.

Щом Брайън произнесе определящата дума, някакъв спомен, съхранен от плътта и кръвта на Горбаш, се предаде в съзнанието на Джим и без повече въпроси той разбра кък изглеждаха тези нощни ловци, които кръжаха около огъня и около тях все по-близо и по-близо. Видя ги в съзнанието си — приличаха на кръстоска между плъх и пор, с формата и големината на дребно куче. Когато бяха достатъчно близо, очите им имаха червен блясък, отразяващ светлината на пламъците, но черните им, покрити с груба козина тела оставаха невидими в тъмнината, докато обикаляха лагера зад светлината на огъня. А от гърлата им непрестанно излизаше безумен писък, който подобно на пипалата на паяк пъплеше по гърба на Джим чак до мозъка му.

— Какво правят тук, толкова далеч от морето, само дяволът знае. Обикновено обитават студените морски брегове. Малките животни по плажовете и клетите корабокрушенци, които имат нещастието да бъдат изхвърлени на брега, постоянно стават техни жертви. Това са врагове, срещу които моята сабя и твоите нокти, сър Джеймс, няма да помогнат.

— Ако се приближат достатъчно…

— Няма, докато разумът не ни е напуснал. Това са страхливи същества и оръжието им е лудостта.

— Лудостта? — повтори Джим. Думата прониза тялото му като ледена кама.

— Какво друго може да означават писъците им? — каза Брайън. — Според преданието са се вселили в душите на други животни, умрели в лудост или в жестоки мъчения. Така, напълно обезумели, те издават нощем своите писъци, с които влудяват съзнанието на хората. Не знам как е при теб, сър Джеймс, но на мен Свети Джилс винаги ми е бил добър приятел и не напразно ме е накарал да събера огромната камара дърва. Моят съвет е да се обърнем към този добър светия, към Бог и неговите ангели, защото тук никой друг не може да ни помогне.

Рицарят изтегли сабята си, опря острието й в земята пред себе си, хвана дръжката с две ръце и сведе глава над нея в молитва. Джим стоеше неподвижно, наблюдаваше мъжа в броня, огъня и окръжаващата ги тъмнина и слушаше постоянно засилващия се писък.

Самият той изобщо не беше религиозен и в този необикновен момент нещо в него се разбунтува при мисълта да се обърне или да се престори, че се обръща за помощ към вярата. От друга страна, не можеше да не завиди на Брайън затова, че е в състояние да намери такава защита.

Защото каквато и да бе истината за душите на животните, умрели в лудост или в мъчения, не можеше да отрече факта, че част от писъка преминаваше безпрепятствено през логиката на разума и стигаше до примитивните кътчета на подсъзнанието му, като опъваше струните на атавистичния страх, за който Джим не бе подозирал, че притежава. Дълбоко в себе си, още в момента, когато осъзна, че писъкът не е шум в ушите му, изпита желание да се обърне и да хукне. Да се обърне и да бяга, докато спре да чува този звук или докато сърцето му се пръсне от тичане.

Сигурно всички жертви на мраколаците в крайна сметка са постъпвали така — тичали са, докато им стигнат силите и тогава черните кръвожадни изгърбени същества са заобикаляли изтощената си и безпомощна плячка, убивали са я с писъка си и са я изяждали. Джим осъзна, че докато може да владее психиката си, не бива да бяга, иначе щеше да бъде загубен Трябваше да стои като Брайън и да се бори с измъчващия го шум.

Не можеше да последва примера на рицаря, но сигурно имаше и други начини за защита срещу виковете на мраколаците. Таблиците за умножение?

Опита. За момент успя да се концентрира върху тях и се поздрави, че е открил оръжието. Но след като изреди всички таблици, които знаеше, и започна отново, откри, че при втория път писъците се заглушаваха по-слабо. А третото изброяване изобщо не му помогна — все едно, че тихичко шепнеше безсмислени думи.