Драконът и Джорджът

От въздуха тя изглеждаше като парк. Големите дървета бяха разположени на равномерно разстояние едно от друго и между тях ясно се виждаше земята. За нещастие на горкия му стомах наоколо не се забелязваше никаква храна. Огледа се за Ара, но и от него нямаше помен. Беше безсмислено да се рее над гората, като се изключеха удоволствието от полета и мисълта, че трябва да оползотвори времето си. В съзнанието му се прокрадна чувство за вина.

Не се беше сетил за Анджи откакто се бе срещнал с рицаря. Дали тя наистина се чувстваше добре? Може би трябваше да направи опит да отиде и сам да разбере?

С тези мисли той се остави да бъде носен от ветровете. Безпокойство както при спомена за писъците на мраколаците накара кожата на врата му да потръпне. Единственият начин за преодоляване на опасенията, каза си той,, бе да отиде и да се увери, че Анджи е добре. Наставленията на Каролинус да стои настрана от Прокълнатата кула, докато събере придружители, с които да победи Тъмните сили, наистина нямаха смисъл. Трябваше сам да реши какво да прави.

Сепна се, защото откри,че се намира най-малко на неколкостотин метра височина и продължава да се издига и да се носи напред с вятъра, духащ право към тресавището и морския бряг — обратно по пътя, по който бяха дошли с Брайън. Всъщност вече бе уловил въздушното течение и бавно, в планиращ полет се носеше към мястото, където се съединяваха Големия път и морето. Щом осъзна това, той чу как в съзнанието му отекват писъците на мраколаците. Над тях се извисяваше тънък шепот, който го зовеше към Прокълнатата кула.

— Сега… — говореше гласът. — Ела сега… не се бави… ела сам, сега…

Джим се възпря, вледенен от ужас, и рязко се наклони на една страна, политайки назад към гората, където бе оставил спящия Брайън. Почти веднага след като се обърна, ехото и шепотът изчезнаха, както одеве бе изчезнал Ара, и сякаш никога не се бяха появявали.

Наистина ли ги бе чул? Или просто си въобразяваше?

Отърси се от въпросите с усилие на волята. Със сигурност не си бе въобразил, че несъзнателно се бе издигнал нависоко и че вятърът го бе носил право към Прокълнатата кула. Оказа се, че е много уязвим към виковете, идващи оттам, и това го обезпокои. Вчера не беше така, дори когато отиваше към кулата. По някакъв начин писъците на мраколаците бяха отворили канал, през който Тъмните сили можеха да го викат при себе си. И в такъв случай независимо, че грозните малки твари бяха прогонени, Тъмните сили печелеха нещо с атаката си.

Или… толкова ли беше просто? Ара без съмнение бе пристигнал в критичния момент. Не беше ли съвпадението с появяването на мраколаците прекалено хубаво, за да е истина? Ами ако Тъмните сили изобщо не възнамеряваха мраколаците да го унищожат? Ако за целите си не искаха смъртта на Джим Екерт, а отиването му в тяхната кула?

Още една смразяваща мисъл. Джим разбра, че би желал Каролинус да е наблизо, за да го попита. Но нещо му подсказваше, че на магьосника нямаше да му е приятно да го види, дори при положение, че успееше да долети до Звънящата вода, да открие Каролинус и да се върне при Брайън до обяд. Каролинус бе сметнал за по-важно от всичко останало той да последва пътя, по който ще намери придружители.

Е, мислеше си Джим, докато се носеше ниско над Линхамската гора обратно към полянката и спящия рицар, поне се бе сдобил вече с двама придружители — Брайън и Ара. Сега, след като решително се отдалечаваше от Прокълнатата кула, установи, че моментното му подозрение към Ара се бе изпарило. Не беше ли Ара близък приятел на Горбаш от години? Наистина, с доста свиреп характер, но нямаше нищо потайно, тъмно или скрито зад тази свирепост. Качествата му изпъкваха явно, така че всеки можеше да ги види.

Джим прекъсна разсъжденията си, тъй като прелетя над малко черно тяло, което лежеше на земята. Зави, устреми се надолу и кацна тежко до него.

Беше умрял мраколак, очевидно един от четирите, убити от Ара през нощта. Джим го огледа. Това все пак бе храна, но усети как стомахът на Горбаш се присвива от мисълта да я изяде. Не знаеше защо, но реакцията беше безусловна. Когато се опита да разтвори челюсти над трупа, драконският му стомах започна да се свива в спазми. Очевидно Ара бе прав, като казваше, че мраколаците не стават за ядене.