Драконът и Джорджът

Джим остави трупа на бръмбарите и мухите, кръжащи наоколо, издигна се отново във въздуха и започна да търси полянката. Това не му отне много време, но докато я намери, успя да направи някои заключения, свързани с изхранването на огромното му туловище. Одеве пристъпът на гадене много ефективно го бе излекувал от желанието му за ядене. Това доказваше доста явно, че не изпитваше глад, а апетит. Със Секо си бяха разделили кравата — в последствие Джим призна, че е взел лъвския пай от месото, но дори голямото количество храна не бе достатъчно да се напълни стомахът на Горбаш. Независимо от това, оттогава не го бе измъчвал глад. Без съмнение би хапнал при първа възможност, но не усещаше стомаха си празен и раздразнен от истински глад. Очевидно драконите можеха да издържат доста време без храна и да ядат здраво, когато има какво. Явно за тях бе обичайно да поглъщат огромно количество месо веднъж на около седмица. В такъв случай вероятно можеше да изкара още няколко дни, преди наистина да огладнее. Но когато това станеше, щеше да е хубаво да свърши добре тази работа…

В това време Джим бе открил отново полянката и се приземяваше върху тревата. Брайън все още лежеше там и все още хъркаше.

Един поглед към слънцето му подсказа, че остават поне три часа до пладне, ако не и повече. Отиде при потока, напи се добре и се стовари върху тревата. Излетът бе възвърнал равновесието му. Почувства се уморен и спокоен. Пак мушна глава под крилото си, без изобщо да се замисли, и моментално заспа.

Събуди се от гласа на Брайън, който отново пееше от сърце и се заканваше какво следва да очакват блатните дракони от Невил-Смит.

Като се изправи, Джим видя, че рицарят седеше гол в потока и докато пееше, радостно се плискаше с вода, която по всяка вероятност бе доста студена. Бронята му лежеше на тревата, а облеклото му висеше разпънато на пръчки, забити в земята, така че разните одежди се простираха срещу слънчевата светлина. Джим се изправи на краката си и се приближи, за да огледа облеклото. Предположи, че Брайън го е изпрал и прострял така, за да съхне, но откри, че вече е сухо.

— Бълхи, сър Джеймс! — викна весело рицарят. — Бълхи! Да ги вземат дяволите, ако не предпочитат да се въдят в жилетката под бронята вместо в която и да е друга дреха. Нищо, освен силното слънце и огънят, не може да ги изкара навън, а?

— Какво…? О, да. Прав си — каза Джим, — нищо друго, както каза.

Не му бе хрумнало, че в този средновековен свят паразитите по тялото могат да представляват същият всеобщ проблем както в собствения му свят през Средновековието. За малко изпита благодарност, че драконската му кожа е прекалено дебела и груба, за да се въдят в нея досадните твари. След това погледна към слънцето и видя, че то е точно над главата му.

— Идвал ли е вече Ара?

— Няма го.

— Няма го? — изви се гласът на Ара. Той се показа иззад едно дърво, което изглеждаше твърде малко, за да го скрие. — Отдавна се върнах. Кой казва, че ме няма?

— Никой, сър вълк — отговори весело Брайън и се изправи в потока. Изтръска с ръце водата от тялото и крайниците си, отиде до дрехите и започна да се облича, без да се затормозява с допълнително бърсане. — Ще сме готови да потеглим след миг!

За малко повече от миг, но все пак доста бързо, Брайън се облече, надяна бронята си и оседла коня. Метна се на седлото.

— Тръгваме ли? — попита той.

— Отлично — каза Джим.

Ара хукна и се загуби между дърветата. Един до друг Джим и Брайън последваха вълка.

Завариха го да седи на земята и да ги чака през две полени.

— Разбирам — проръмжа Ара. — Едно от тези мудни, безкрайно дълги пътешествия. Наистина ли ще е такова? Добре. Ще се влача по пътя като вас.

Изравни се с тях и тримата закрачиха заедно напред.

— Нямам намерение да пришпорвам коня си в тая горещина, само за да ти угодя — каза Брайън.

— Защо не? Това е най-добрата скорост за придвижване — промърмори Ара. — Добре, както ти е угодно. О, не в тази посока, сър рицарю. Оттук.

— Знам пътя към замъка Малвърн — троснато каза Брайън.

— Знаеш път — отвърна Ара, — но аз знам най-прекия. Ако вървим в твойта посока, ще загубим ден и половина. Аз мога да ви заведа там преди залез. Ако искате ме следвайте, ако не, недейте. За мен е безразлично.

Той тръгна надясно, отзад опашката му се въртеше ниско над земята. Джим и Брайън спряха и се спогледаха.

— Но тази посока води към долното течение на река Лин — възрази рицарят. — Най-близкият брод е на петнадасат минути нагоре по течението.

— Това все пак е неговата гора — каза Джим. — Може би трябва да му се доверим.

— Сър Джеймс… — започна Брайън. — О, много добре!