Драконът и Джорджът

— Тъй като нашата мисия почти не те интересува, а и както виждам, наближава изгревът, остава ни единствено да ти благодарим за помощта срещу мраколаците…

— Помощта!

— Наречи го както искаш. Както казах — Брайън отново сложи шлема си, вдигна седлото и отиде при коня, — остава ни единствено да ти благодарим, да се сбогуваме с теб и да продължим пътуването си към замъка Малвърн. Хайде, сър Джеймс…

— Чакайте малко! — изръмжа Ара. — Горбаш, какво все пак си мислиш, че можеш да направиш срещу Тъмните сили?

— Ами… каквото трябва — отговори Джим.

— Сигурен съм — зави вълкът. — А ако отново изпратят мраколаци срещу теб?

— Ами…

— Така си и мислех — кимна Ара с мрачно удовлетворение, — ще разчиташ на мен, както обикновено. Откажи се, Горбаш. Остави тази щура идея, че имаш човешки мозък и стани отново обикновен, порядъчен дракон.

— Не мога да направя това — каза Джим. — Трябва да спася Анджи.

— Кого?

— Неговата дама — отговори превзето Брайън. — Нали ти обясни как другият дракон Брай я е отвлякъл в Прокълнатата кула.

— Неговата дама? Неговата дама? Какви времена настъпиха — един дракон да се навърта около някакво женско човешко същество и да я нарича своя „дама“! Горбаш, откажи се от тези глупости и се прибирай в къщи.

— Съжалявам — каза през зъби Джим, — няма.

Ара изръмжа.

— Проклет идиот! — той се изправи. — Добре, ще ви придружа, за да съм сигурен, че мраколаците няма да ви хванат. Но само заради тях, помнете! Няма да стана част от вашия абсурден план.

— Да ме вземат дяволите, ако си спомням да сме те канили — каза Брайън.

— Няма нужда да бъда канен — горната челюст на Ара отново се изви и той се обърна към рицаря. — Ходя където си искам, сър рицарю и ми се ще да видя, дали някой може да ме спре. Аз съм английски…

— Разбира се, че си! — прекъсна го Джим. — И не можем и да искаме повече от това, един английски вълк да ни придружи. Нали, сър Брайън?

— Говори за себе си, сър Джеймс.

— Е, аз (освен сър Джеймс) не мога да искам повече от това, той да ме придружи — каза Джим. — Сър Брайън, трябва да признаеш, че мраколаците не бяха по възможностите ни.

— Хмм — Брайън имаше вид сякаш го молеха да се съгласи да му извадят зъб без никаква упойка. — Да допуснем, че е така.

Той изведнъж се олюля на място, седлото се изплъзна от ръцете му и тупна на земята. С тромава походка, съпроводена от дрънчене на метал, отиде до най-близкото дърво и седна с гръб към ствола.

— Сър Джеймс — каза прегракнало рицарят, — трябва да си почина.

Наклони главата си назад към дървото и затвори очи. След малко започна да диша дълбоко и почти захърка.

— Да — каза Джим, като го погледна, — и двамата изкарахме нощта без почивка. Може би и аз трябва да поспя.

— Няма да ти преча — каза Ара. Аз не изпитвам нужда да дремя след всяко помръдване, но си мисля, че трябва да проследя мраколаците и да се уверя, че са си отишли, след като напуснаха това място.

Погледна изгряващото слънце.

— Ще се върна по пладне.

Обърна се и бързо изчезна. Джим го зърна да се промушва между две дървета и скоро от вълка нямаше нито звук, нито следа. Джим легна на тревата, мушна глава под крилото си и затвори очи.

Но за разлика от Брайън не можа да заспи. Около двадесет минути продължи да стиска очи с глава под крилото. След това се отказа, отново се изправи и се огледа. За голяма своя изненада се чувстваше наистина бодър.

Сега си спомни, че прегракналият му глас се бе оправил през време на разговора с Ара и Брайън. Очевидно тогава бе изчезнала и умората му. Изглеждаше невероятно, но явно драконите имаха по-добри възстановителни способности от хората. Погледна Брайън — той вече хъркаше силно от крайно изтощение и се бе свлякъл надолу по ствола на дървото, така че лежеше почти хоризонтално на тревата. Сигурно нямаше да е във форма най-малко до обяд. А това означаваше, че на Джим му оставаше много свободно време. Отново помисли за ядене.

Изправи се на крака. Сега бе най-удобният момент да се разтърси и да намери нещо. Малко преди да тръгне, една мисъл го възпря. Ами ако загуби ориентация в гората и не успее да намери обратния път дотук? Може би трябваше да маркира дърватата, докато ходи…

Прекъсна мислите си и реши, че е идиот. Разбира се, пеша лесно би се загубил. Но кой бе казал, че трябва да ходи пеша? Пробно разпери криле и се увери, че сковаността и умората са го напуснали. С въздушна експлозия отскочи от полянката и се устреми към небето. Зад него Брайън се изхлузи изцяло върху тревата и захърка още по-силно. Но само след секунди Джим забрави за рицаря долу. Бе истинско удоволствие, че се намира отново във въздуха. Няколко мощни маха го издигнаха над върховете на дърветата. Той изви в кръг, за да погледне отгоре полянката и да запомни как изглежда отгоре. След това се извиси и тя се сля с окръжаващата я околност. Доволен забеляза, че отвисоко мястото и поточето, което течеше през него, се открояваха доста ясно в далечината.

Като остави на полянката Брайън сам на себе си, Джим изви отново и полетя над гората, за да я проучи.