Драконът и Джорджът

Извъртя коня си след Ара и заедно тръгнаха в същата посока, малко по-нататък го настигнаха. Пътуваха в горещите следобедни часове. Дърветата се разполагаха все по-нарядко, но гората не свършваше. Отначало почти не си говореха. Ара и Брайън си ръмжаха един на друг „сър рицарю“ и „сър вълк“ всеки път, когато Джим се опитваше да ги въвлече в някакъв разговор. Но постепенно атмосферата се разведри от приятното откритие, че между тях има поне едно общо нещо — ненавист към някой си сър Ху де Боис де Малънконтри.

— …прекара войниците си през моите гори — обясняваше Ара. — Моите гори! Сякаш бяха негова територия. Осакатих половин дузина коне и…

— Защо пък и конете!

— Защо не? — попита Ара. — Вие, хората в броня си седите безопасно върху някое чатирикрако същество. Но един английски вълк никога няма да позволи на когото и да е да мързелува върху неговия гръб!

— Един джентълмен има за какво да използва добрия кон. На лов не е задължително, все пак. Самият аз винаги слизам от него, когато преследвам с копието си някой глиган.

— А? Не се съмнявам, че сте двайсет или трийсет преследвачи едновременно!

— Нищо подобно. Няколко пъти съм тръгвал сам през гъсталаците.

— Е, това е друго нещо — каза неохотно Ара. — Глиганът не е лесна работа. Не е много сложно, но не е и просто. Напада всеки. Единственият начин да се справиш, е да отстъпиш настрани, а след това да се хвърлиш върху него. Счупи му, ако можеш, един или два крака.

— Благодаря, предпочитам копието. Тогава аз нападам. Копието му пречи да се приближи. После е важно да издебнеш момент, за да забиеш острието в гърлото му.

— Твоя работа — изръмжа Ара, — както и да е, хубостниците на де Боис не обичаха да стъпват на краката си. Убих двама и осакатих осем, преди да пристигне главният отряд с арбалетистите.

— Добре сторено!

— Нали? Всичко за един ден. Изпуснах де Боис, все пак. Той изхвърли един друг от седлото, взе коня му и избяга, преди да мога да го последвам. Няма значение — Ара изхриптя тихичко на себе си. — Ше го хвана в някой от тези дни.

— Освен ако не го пипна първо аз — каза Брайън. — В името на Свети Джилс! Имаше наглостта да ухажва госпожица Джеронд. Ха!

— Де Чени…?

— Точно така. Моята дама. Преди девет месеца на коледното тържество на моя господар — херцога, го дръпнах настрана. „Лорд Барон“ — казах му, — „дръж отвратителния си дъх далеч от лицето на моята дама или ще ме принудиш да те обеся със собствените ти черва“.

— А той? — изръмжа Ара.

— О, наговори някакви глупости, че жив ще ме одере, ако ме срещне в своите земи. Аз се изсмях.

— И после? — попита Джим, заинтригуван.

— О, той също се изсмя. Беше коледното тържество на моя господар, херцога — мир на земята, доброжелателство и така нататък и никой от нас не искаше да прави обществен скандал. Така стояха нещата, когато се разделихме. Бях прекалено зает с блатните дракони, а сега и с твоята мисия, сър Джеймс, за да отида и изпълня обещанието си към него. Но в някой от тези дни наистина трябва да го направя.

Разговорът продължи в същия дух.

Около средата на следобеда преодоляха бариерата от дървета и храсти и внезапно излязоха на брега на река Лин. Без да спре, Ара нагази във водата и продължи напред през течението, като гърбът му почти изцяло се покри от водата. Джим и Брайън спряха.

— Но тук няма брод, дявол го взел! — каза рицарят.

— Вследствие на времето през последния месец и през този период на годината — отвърна през рамо Ара — има брод, тази и идната седмица. Но както обичате.

Фактически вълкът почти бе стигнал средата на течението, а вратът и главата му бяха все още над повърхността на водата. Брайън изсумтя и пришпори коня си към брега. Започна да преминава.

— Мисля, че ще прелетя — обяви Джим, като погледна неодобрително реката.

Не бе забравил плуването през тресавището. Отскочи във въздуха, с няколко маха на крилете премина над главите им и се приземи на отсрещния бряг. Видя как Ара се изкачи на сушата и от него капеше вода. Заедно изчакаха Брайън.

— Длъжен съм да призная, че беше прав — рече неохотно рицарят на Ара, когато стигна брега. — Ако това от тази страна е Малвърнската гора, както и би трябвало да бъде…

— Тя е — каза Ара, докато навлизаха заедно в гората.

— …наистина можем да видим стените на замъка преди да падне нощта — заключи Брайън. — Трябва да кажа, че за мен да бъда на земята на моята дама, е все едно да се върна у дома. Обърни внимание, сър Джеймс, колко спокойно и приятно е тук…

Тлак! Отекна силен звук и една еднометрова стрела се заби в земята на няколко крачки пред тях.

— Спри! — извика тънък глас. Беше на жена или на малко момче.

— Какво е това, по дяволите? — възкликна Брайън, като дръпна поводите и насочи коня си в посоката, откъдето, съдейки по наклона й спрямо земята, бе долетяла стрелата. — Ще отрежа ушите на този стрелец…

Тлак! Друга стрела профуча на четири-пет сантиметра от дясната страна на шлема на Брайън и се заби в ствола на едно дърво, на тридесетина сантиметра зад него.

— Аз ще се погрижа — изсумтя Ара с дебелия си глас и изчезна.