Драконът и Джорджът

Той се отклони от посоката, в която вървяха, тръгна през безкрайната гора и започна да търси начин да се ориентира. Сигурно нямаше да е много трудно да намери някой. За щастие не се виждаха хора наоколо. Но в този свят изглежда всичко живо можеше да говори — дракони, бръмбари, вълци… Може би растителността правеше изключение. Досега не бе открил свидетелство, че дърветата, цветята и храстите умееха да говорят. Но само ако зърнеше някое животно или насекомо…

За беда точно в този момент не виждаше нищо. Продължи да броди, търсейки каквото и да е — мишка, птичка… Изведнъж почти се препъна в един язовец, по външност сякаш бе близнак на язовеца, подскачал пред него и Брайън, докато стояха неподвижни по заповед на Даниел.

— Хей, чакай! — провикна се той.

Язовецът изглежда нямаше намерение да чака. Джим подхвръкна във въздуха и тупна отново на земята, този път с лице към него. Затисна го с гръб към един храст. Както всички язовци и този оголи зъби. Язовецът, спомни си Джим какво бе казал веднъж един зоолог на някакъв доста пиянски студентски купон, би се нахвърлил върху всеки. Този явно нямаше да подрони реномето на представителите от своя вид, независимо, че драконът тежеше около сто пъти повече от него.

— Спокойно — каза Джим, — просто искам една информация. Тръгнали сме към замъка Малвърн. Този път откъм задната страна ли ще ни отведе или отпред?

Язовецът изви гръбнак и изсъска.

— Не, наистина — настоя Джим, — просто питам.

Язовецът изфуча и скочи към предния му ляв крак.

Джим дръпна назад крака си, след което язовецът се завъртя с учудваща за тромавия му вид бързина, шмугна се покрай храста и изчезна. Джим продължи да гледа слисано празното място.

Обърна се и видя как Брайън, Даниел и Ара, наредени зад него в редица, го наблюдаваха втренчено.

— Просто исках да получа насоки от някой, който познава… — започна той, но гласа му замря в гърлото, след като забеляза изумлението в очите им. Гледаха го така, сякаш бе изгубил разсъдъка си.

— Горбаш — каза Ара най-сетне, — опита се да говориш с този язовец?

— Ами да — отвърна Джим. — Само исках да разбера от някой, който познава местността, дали ще излезем зад замъка Малвърн или пред него.

— Но ти говореше с язовец! — каза Даниел.

Брайън се покашля.

— Сър Джеймс — рече той, — да не би точно този язовец да е някой, когото познаваш и който също е бил омагьосан? Или язовците във вашата страна могат да говорят?

— Ами не… тоест, не познавам този язовец. Не, у нас те не могат да говорят. Но мислех…

Гласът му затихна. Имаше намерение да се позове на обстоятелството, че драконите, бръмбарите и вълците могат да говорят, но изправен срещу тези погледи, той бързо и безпогрешно усети, че се бе показал като глупак.

— Объркани мисли — ето какво е! — дрезгаво каза Ара. — Той не е виновен!

— Ами — защити се Джим, — Аз говоря, а пък съм дракон.

— Не говорят ли драконите там, откъдето идвате, сър Джеймс? — попита Даниел.

— Там, откъдето идвам, няма дрякони.

— Тогава какво те накара да решиш, че те не говорят? — обади се Ара. — Претоварил си мозъка си, Горбаш, това е проблемът. Опитай се да не мислиш за малко.

— Има вълци там, откъдето идвам — обърна се Джим към него, — и те не говорят.

— Вълците не говорят? Горбаш, ти си се объркал. Колко вълка познаваш?

— Всъщност не познавам нито един. Но съм виждал в… искам да кажа на…

Джим моментално се сети, че думите „зоопарк“ или „филм“ няма да значат за тримата пред него повече отколкото „номерът на социалната застраховка“ за рицаря. На какъвто и език да говореше, те щяха да бъдат само безсмислени звуци.

— Ами бръмбарите? — попита отчаяно той. — Когато бях при Каролинус, той изсипа малко вода на земята и един бръмбар излезе на повърхността и проговори.

— Хайде, хайде, сър Джеймс — каза Брайън. — Магия, естествено. Сигурно е било магия. Бръмбарите не говорят повече от язовците.

— О-о, добре — отвърна безпомощно Джим. Той се отказа. — Няма значение. Както отбеляза Ара, може би съм се преуморил. Нека да забравим за това и да продължим.

Тръгнаха отново по пътя. Внезапен дъжд ги застигна неочаквано. Отначало, когато капките заплющяха силно около тях, Джим се огледа за подслон, но видя, че тримата му спътници не обръщаха никакво внимание на дъжда. После установи, че бронираната му кожа изобщо не усеща влагата и реши също да го пренебрегне. След малко дъждът спря и слънцето се опита да пробие отново.