Драконът и Джорджът

— Знам, сър Брайън, но като ханджия не мога да сервирам на гладните гости обещанието ти вместо храна и да се оправдавам, че избата е празна. Необходимо е време, за да се натрупат такива запаси, каквито имам… имах долу. При това положение свинският бут ще бъде рядко ястие под моя покрив до Великден идната година.

— Ш-шт! Излез навън! — просъска рицарят.

Светлината от факлата и шумът от стъпките се отдалечиха едновременно.

Джим отвори очи в непрогледната тъмнина.

Яките челюсти на съвестта започнаха да го притискат. Този странен свят и говорещите същества в него, магиите и Тъмните сили някак бяха приспали съвестта му. Сега тя се събуди като великан с удвоена сила. Животът му тук приличаше на вълшебна приказка. Всъщност това бе свят, в който хората се раждаха по най-обикновен начин, страдаха и умираха или пък бяха убивани като клетото дете с отрязаните ръце в селото. Спомни си как в своя свят бе желал да замени съвремието си с период от Средновековието, в който да има по-обосновани и реални проблеми. Ето, сега се намираше тук, обграден от обосновани и реални проблеми, независимо че правилата бяха малко по-различни. И вместо да оцени тази обоснованост и реалност, той действаше като в някакъв сън, за който не носеше отговорност.

Съдържателят беше прав — имаше сериозен проблем в резултат на това, че Джим, без да се ограничава, бе изял от наличния му запас всичко, възбудило апетита му. Бе го ограбил не по-малко, отколкото ако влезеше в своя свят в някой супермаркет и си тръгнеше със сто двадесет и шест големи бута и двадесет бъчви с вино. И фактът, че Брайън поемаше отговорност за стойността на това огромно количество месо, не оправяше нещата. На първо място Джим нямаше и представа, че двамата с рицаря са станали толкова близки приятели, та единият да се задължи до такава степен заради другия. Виновно трябваше да признае, че ако ситуацията се обърне, той — в собствения си свят през двайстия век, не би имал подобна проява към човек, когото познава само от два-три дни; щеше да си каже, че другият сам си е забъркал кашата и сам трябва да се оправя.

Внезапно Джим бе озарен от вдъхновение, което проблясна в съзнанието му подобно на факла в тъмно като катран подземие. Част от паметта на Горбаш изглежда бе останала в тялото, което обитаваше. Вероятно споменът за мястото, където драконът криеше съкровището си, също бе в него, само да можеше да го извика. Ако успееше да намери съкровището, би могъл да плати на съдържателя Дик и да избави съвестта си от неловкото чувство за задължение към рицаря.

След като му стана по-добре от тази мисъл, Джим се изправи и с увереността на дракон в тъмното закрачи обратно през подземието. Изкачи се по стълбите и влезе в кухнята. Нямаше никого, освен една пълничка жена, горе-долу на възрастта на съдържателя, която направи реверанс при появяването му.

— Ъ-ъ… здравей — каза Джим.

— Добро утро, сър Джеймс — отговори жената.

Джим мина по коридора и влезе в стаята. Чувстваше срам при мисълта, че може да срещне съдържателя или сър Брайън, но когато прекрачи прага й, видя, че е празна. Предната врата пак бе отворена — естествен отговор на нуждата от чист въздух, досети се Джим, тъй като прозорците на хана, дори когато бяха открити, представляваха малки процепи, конструирани повече за отбрана отколкото за осветление и проветрение. Излезе навън и чу отново гласовете на Брайън и съдържателя, но отдалеч. Стояха в конюшнята, в края на постройката и се занимаваха с белия кон на рицаря, който също бе нарязан тук-таме след битката в селото.

Разговорът около коня напомни на Джим за неговите рани. Вчера почти не им бе обърнал внимание. Днес обаче ги усещаше — не много силно, сякаш бе нарязал с бръснач цялото си лице при небрежно бръснене. Тялото на Горбаш изпита внезапна нужда да ги оближе и той откри, че с подвижния си врат и дългия си език без трудности достига всяка една рана.

След като почисти разрезите с език, болката от раните утихна до такава степен, че му позволи да ги пренебрегне. Изправи се, огледа наоколо и на по-малко от три метра забеляза Ара да седи на хълбоци и да го наблюдава.

— Добро утро — каза Джим.

— Достатъчно е добро — отвърна Ара. — Прекара цялата нощ в това място, нали?

— Ами да — потвърди Джим.

— Както искаш — изсумтя мрачно Ара. — Няма да ме видиш да вляза в някой от тези сандъци.

— Изобщо не си влизал вътре?