Драконът и Джорджът

— Ами за да му разкажа нещичко за стрелбата с лък — каза мъжът зад масата. — Аз съм Дафид ап Хиуел, ще знаеш, майстор на дългия лък, същият, който бе изработен за първи път в Уелс и оттогава погрешно се нарича английско оръжие. И тъй, аз пътувам насам-натам, за да стане ясно на тези английски стрелци, че никой от тях не може да се мери с уелсец като мен по стрелба в цел, по далечен прицел, по дължина на полета или по всичко останало, което се опитват да направят с лък, тетива и стрела. Защото в мен тече кръв на истински уелсец, каквато те нямат.

— Джилс о’Лоуд може да стреля два пъти по-добре от теб по всяко време — гневно каза Даниел.

— Не мисля, че ще може наистина — меко отвърна Дафид, като я гледаше. — Но действително имам огромно желание да видя лицето ти, лейди — той повиши глас. — Ханджийо, още факли тук! Имаш нови гости, да знаеш.

Долу се чу слаб шум от гласове и стъпки далеч навътре в постройката, а след това през вратата се разля светлина около лицето на пълен средновековен мъж, около четиредесетте, който държеше горяща факла в едната си ръка и още три незапалени в другата.

— Сър рицар, лейди, дракон… — каза той задъхано. Започна да пъха факлите в гнездата по стените и да ги запалва.

Когато новите пламъци избуяха, Джим видя, че Брайън бе начумерен.

— Как е възможно, съдържателю Дик? — каза той. — Така ли се отнасяш със старите си приятели! Да се криеш вътре, докато някой твой гост те извика?

— Сър Брайън, аз… Прости ми… Съдържателят Дик очевидно не бе свикнал да се извинява и думите излизаха с мъка от устата му. — Но покривът е все още над главата ми и семейството ми е живо единствено благодарение на този гост. Може и да не знаеш, сър, но замъкът Малвърн бе превзет от сър Ху де Боис де Малънконтри…

— Знам — прекъсна го Брайън, — но вие явно сте били пощадени.

— Бяхме пощадени — отвърна съдържателят и се обърна, след като постави в гнездото факлата, с която бе запалил останалите. Сега червеникавата светлина отрази ясно лицата им. — Но единствено благодарение на този стрелец. Преди два дни той спря да пренощува тук и рано вчера чухме навън конски тропот. Излязохме и видяхме, че от гората се задават петнайсет-двайсет войници и се приближават насам.

„Това не ми харесва“ — рекох му аз, докато стояхме с него на прага.

„Наистина ли, стопанино?“ — отвърна той и без да каже нито дума повече, прекрачи навън и им извика да не се приближават.

— Не беше нещо особено — обади се Дафид зад масата, върху която все още протягаше краката си, въпреки че сега бе сложил настрана лъка и стрелите. — Бяха прекосили една четвърт от поляната и сред тях нямаше стрелци с лък и арбалет.

— Дори и така да е — каза Брайън, като се взря в него с интерес, — Дик спомена за петнайсет или двайсет човека и всичките на коне. Малко е вероятно да са спрели след вика ти.

— Не спряха — обясни съдържателят. — До мига в който той не застреля петима от тях само докато си поема въздух. Останалите избягаха. Когато после излязох, за да събера телата, всяка стрела беше забита на едно и също място в нагръдниците им.

Брайън подсвирна.

— Скъпа лейди Даниел — каза той, — все пак се съмнявам дали твоят баща има с какво да докаже, че е по-добър от този майстор на уелския лък. Предполагам, Дик, че хората на сър Ху не са се връщали.

— Могат да се върнат, ако желаят — заяви с безразличие Дафид. — Не обичам много да споря, но казах, че те няма да влязат тук и наистина няма да влязат.

— Вероятно не — отвърна Брайън. — Сър Ху не е глупак и няма да загуби повече хора, дори за да превземе толкова ценен хан като този.

За свое нещастие при думата „ценен“ Джим отново бе обхванат от чувството, което се бе разпалило в него при произнасянето на думата „злато“ в драконската пещера. За беда алчността изглежда бе драконски порок. С усилие потисна вътрешните си реакции. Съдържателят все още приказваше.

— …но какво бихте искали да ядете и пиете, сър Брайън? — питаше той. — Имам месо — прясно и осолено, хляб и плодове според сезона, ал, бира и дори френско вино…

Ново чувство се разпали в Джим.

— А какво мога да дам на дракона? — съдържателят се бе обърнал към Джим. — Нямам говеда, свине или дори кози. Може би, ако добрият звяр…

— Дик — каза строго Брайън, — този джентълмен е сър Джеймс Екерт, барон от Ривъроук, една земя отвъд морето. Бил е омагьосан в драконското тяло, в което го виждаш сега.

— О, прости ми, сър Джеймс! — съдържателят закърши ръце. Джим се вторачи в него очарован — не бе виждал такива обноски досега. — Как мога да поправя глупостта си? От двайсет години държа този хан и никога не ми се е случвало да не позная един джентълмен, когато прекрачва прага ми. Аз…

— Всичко е наред — каза смутено Джим. — Естествено е да сгрешиш.

— Не, не, сър Джеймс — поклати глава Дик. — Ти си любезен, но човек, който държи хан, не прави грешки, дори и неволни — иначе трябва да се прости с този занаят. Но тогава какво да ти донеса за ядене, сър Джеймс? Ще вечеряш ли това, което сервирам на останалите? Не знам каква храна се предпочита зад морето. Вярно, че избата ми е претъпкана с разни…