Драконът и Джорджът

— Не, разбира се — изръмжа вълкът. — Те са за хора. Има нещо изнежено във всички хора, Горбаш, дори когато могат да се оправят сами като този рицар и стрелецът. Нямам предвид само, че са с изнежено тяло, искам да кажа, че психиката им е изнежена. Цели десет години са им нужни, за да се научат да се грижат за себе си, а никога не преодоляват тази черта. Помнят, че са ги глезили и хранили и че са се грижили за тях и след време, когато имат възможност, се опитват да нагласят нещата така, че да глезят някой друг и да се грижат за него. Когато остареят и станат слаби, са годни единствено за това — все повече глезене и грижи. Не е за мен, Горбаш. Първото предупреждение, че съм станал слаб, ще бъде когато ми разкъса гърлото някой, за когото съм мислил, че не е по силите му да го стори.

Джим леко потрепери. Тази оценка за човешката природа бе като капак върху вината му за снощното угаждане и го нарани по-силно, отколкото ако я бе чул в друг момент. След това се сети за нещо:

— Но ти хареса вчера Даниел да те чеше под ушите — каза той.

— Тя го направи, не съм я молил — тросна се Ара. — Ха! Почакай да се увлече по теб.

— Да се увлече по мен?

Челюстите на Ара се разтвориха в една от неговите безгласни вълчи усмивки.

— Познавам я. С твоите глупости, че имаш дама, която е човек, Горбаш! Сега са две!

— Две? — каза Джим. — Мисля, че си въобразяваш.

— Така ли? Иди и виж сам. Тя е хей там, зад дърветата с оня стрелец.

Джим погледна накъдето сочеше муцуната на Ара.

— Може и да ида — каза той.

— Успех! — Ара се прозя и се излегна на слънцето, като положи глава на предните си лапи и затвори очи.

Джим се отправи в гората към мястото, което Ара му бе показал. Влезе под сенките на първите големи дървета, но не видя никого.

След това малко по-нататък драконският му слух долови тихи звуци от гласове, които човешкото ухо не би чуло. Чувствайки се като подслушвач, той се приближи безшумно към тях и спря, когато ги забеляза.

Стояха на малка полянка сред дърветата. Тревата под краката им, светлината над тях и високите брястове съставяха картина, прекалено съвършена, за да бъде истинска. Даниел, в своя клин и жакет, изглеждаше като току-що изскочила от книга с легенди, а Дафид, който стоеше до нея, бе не по-малко внушителен.

Стрелецът носеше лъка си и колчан с дълги стрели — Джим имаше чувството, че тези две неща са му винаги подръка, дори когато спи. Даниел обаче бе оставила някъде своя лък и стрелите. Не носеше никакво оръжие освен ножа на колана си и все пак с острието си, дълго почти колкото петнадесетсантиметровата кания, той не бе за пренебрегване.

— …В края на краищата — казваше тя, — ти си просто един обикновен стрелец.

— Не съм обикновен, лейди — меко отвърна Дафид. — Дори и ти би трябвало да ме разпознаеш, тъй да знаеш.

Той се извисяваше над нея. Даниел бе висока, но Дафид доста я надминаваше. Джим не беше преценил правилно ръста на уелсеца, когато го бе видял седнал в хана. Може би Гротуълд бе също толкова висок, но с това свършваше всяка прилика между тях. Дафид стоеше снажен и гъвкав като своя лък, а раменете му изглеждаха широки колкото предната врата на хана. Лицето му бе от тези, за които се казва, че са изваяни — правилен нос, правоъгълна брадичка, симетрично разположени очи, но чертите му не изпъкваха прекомерно както на Брайън. Гласът му звучеше меко и звънко. Той беше напълно прав — изобщо не бе обикновен като стрелец или какъвто и да бе друг.

Наблюдавайки ги, Джим откри, че е напълно смаян от отношението на Даниел. Как, недоумяваше той, тя би могла да предпочете някой като него, в случай че Ара говореше истината, пред този супермен от Средновековието. За момент изцяло бе забравил, че е в драконското си тяло, а не в обикновения си човешки вид.

— Знаеш какво имам предвид! — каза Даниел. — Както и да е, през живота ми доста стрелци са се навъртали около мен. Освен това защо ще ме е грижа за тебе, независимо дали си стрелец или не?

— Защото те намирам за красива, лейди — отговори Дафид — и не си спомням да се е случвало в живота ми, когато съм намирал нещо красиво, да не съм го пожелавал. А пожелавал ли съм го, непрекъснато съм се стремял към него, докато го получа.

— Така ли? Не съм дрънкулка, която виси на пояса ти, сър стрелец! Аз ще реша, кой да ме притежава!

— Наистина ти, но няма да има никой друг, докато съм жив — може и да го знаеш сега, след като ти го казах.

— Хмм! — Даниел не тръсна глава, но Джим имаше чувството, че щеше да го направи. — Ще се оженя за принц, когато се оженя. Какво ще направиш срещу един принц?

— Срещу принц, крал, император, Бог или Дявол — ще направя едно и също срещу всеки човек или звяр, застанал между мен и дамата, която желая. Единият или другият ще бъде победен, а няма вероятност това да съм аз.

— О, не, разбира се — усмихна се презрително Даниел.

Обърна се и се отдалечи от Дафид. Джим се сепна от факта, че тя идваше право към него и че след миг ще бъде разкрит. Едва ли имаше какво друго да направи, освен да се престори, че току.що е дошъл. Пристъпи напред и излезе от прикритието на дърветата.