Драконът и Джорджът

— Ето те и теб, сър Джеймс! — радостно се провикна Даниел. — Добре ли спа тази нощ? Как са раните ти?

— Рани? — повтори Джим. Със сигурност вчера, докато го чистеше, не бе удостоила порязванията му с думата „рани“. — О, чудесно. Да, спах като пън!

— Скъпи сър Джеймс — каза тя и протегна към него ръце. — Чаках те да се събудиш, за да си поговорим повече. Имаше неща, които исках да знам, нали помниш? Ще се разходим ли само двамата?

— Ами… разбира се — каза Джим. Беше дошъл в гората с твърдото намерение да разбере какви прищевки може да има Даниел към него. Лице в лице с нея, той откри, че увереността му се изпарява. — О, добро утро, Дафид.

— Добро утро, сър Джеймс — любезно каза стрелецът.

Даниел вече държеше Джим за ръка и го отвеждаше в гората, настрани от пътя, по който бе дошъл.

— Ще се видим по-късно — провикна се Джим през рамо към Дафид.

— Да, разбира се, сър Джеймс.

След момент малката полянка не се виждаше. Даниел водеше през дърветата, но скоро забави крачка.

— Спомни ли си нещо? — попита тя.

— Да си спомня? — учуди се Джим.

— За това кой си, освен че си барон от Ривъроук.

— Ами… кой бих могъл да бъда? — каза Джим. — Тоест обикновен барон…

— Хайде, сър Джеймс — прекъсна го нетърпеливо Даниел. — Да си джентълмен не означава само да имаш някакъв сан. Всъщност джентълменът може да има много титли. Не е ли нашият лорд-херцог също и граф на Пиърс, камерхер на Ист Марчис и още много неща? Ами нашият крал на Англия, не е ли той също крал на Аквитания, херцог на Бретан, херцог на Карабала, принц на Туърс, принц на Църквата, принц на двете Сицилии, граф на това, граф на онова… и така нататък половин час? Барон от Ривъроук е вероятно най-малката ти титла.

— Какво те кара да мислиш така? — безпомощно попита Джим.

— Ами това, че си бил омагьосан! — бързо отвърна Даниел. — Кой ще си прави труда да омагьосва един обикновен барон?

Гласът й омекна. Пресегна се и го потупа нежно по върха на муцуната. За изненада на Джим допирът с ръката й бе много приятен. Искаше му се отново да го направи. Жегна го лека нотка на ревност към Ара.

— Ето! Няма значение — каза тя. — Магията ти пречи да си спомниш. Сигурен ли си, че не те болеше?

— Ни най-малко.

Тя гледаше подозрително.

— Говорехме много за магии в дружината на баща ми, зимно време. Нямаше какво друго да правим от декември до март, като паднеше сняг, освен да седим около огъня и да си приказваме. Е, никой не знаеше, но изглежда всички мислеха, че трябва да има внезапен, ужасен пристъп на болка, когато сменяш формата си. Нали разбираш, все едно, че са ти отрязали главата, чувството сигурно е същото, преди тя да се изтъркули на земята и да умреш.

— С мен не стана така.

— Може би си забравил за това, също както си забравил, че си бил принц.

— Принц?

— Вероятно — отвърна замислено Даниел. — Разбира се, може и да си бил крал или император, но това някак си не ти подхожда толкова, колкото ако си бил принц. Как изглеждаше?

— Ами… — Джим се покашля почти несъзнателно. — Бях висок,. — колкото Брайън, да кажем, и горе-долу толкова тежък. Косата ми беше черна, очите — зелени. Аз съм на двадесет и шест…

— Да — каза решително Даниел, — това е точната възраст за един принц. Бях права.

— Даниел… — възрази Джим. Бе започнал да изпада в леко отчаяние. — Не съм бил принц. Случайно знам, че не съм бил принц. Не мога да ти кажа откъде знам, но повярвай. Приеми думите ми: Знам, че не съм бил принц!

— Ето, ето — каза Даниел, — не се притеснявай. Това несъмнено е част от магията.

— Кое?

— Да си уверен, че не си бил принц. Без съмнение този, който те е омагьосал, не е искал да знаеш кой си в действителност. Няма да говорим повече за това, ако те разстройва. Случайно да ти е известно как можеш да развалиш магията?

— Бъди сигурна — разгорещи се Джим, — че ако успея да върна Анджела — моята дама, обратно, мигновено ще изляза от това тяло.

— Е, това не е трудно. Всичко, което трябва да направиш, е да събереш своите придружители, да отидеш в Прокълнатата кула, да вземеш тази лейди Анджела и да я изпратиш обратно там, откъдето е дошла.

— Ти откъде…?

— Мислех си за сър Брайън — продължи Даниел. — Още колко придружителя трябва да намериш?

— Не знам — отговори Джим, — но разбираш, че след като освободя Анджела, ще си отида с нея.

— Ще си отидеш с нея…?

— Обичам я.

— Не, не — каза Даниел, — ще разбереш, че това е друга част от магията. След като я развалиш, ще видиш Анджела такава, каквато е наистина и ще осъзнаеш, че изобщо не я обичаш.

— Такава, каквато е наистина? — повтори Джим, ужасен. — Виж сега, Даниел, знам каква е тя в действителност. Тя… Аз… познаваме се много добре от година и половина.

— Магията те кара да мислиш така. Снощи изведнъж се сетих. Не можа да отговориш на въпроса ми дали тя е красива колкото мен, макар че добре знаеш, защото магията те е накарала да мислиш, че тя е толкова красива. Никоя — натърти Даниел — не е толкова красива, колкото съм аз. Не те виня, че не си в състояние да разбереш това, след като си омагьосан по този начин.

— Но…