Драконът и Джорджът

Джим отвори уста, за да изрече своето извинително оправдание. Ако в атаката към замъка се включеха Ара и Дафид, може би щяха да имат слаба надежда за успех. Но без тях такова нападение се равняваше на самоубийство. По-добре беше още сега да изясни положението на Брайън, отколкото да се налага после да се измъква. Но странно, думите заседнаха в гърлото му и не искаха да излязат. В никакъв случай Джим не беше най-храбрият тук, що се отнася до смелостта, той не бе повече дракон отколкото човек. От друга страна, мислеше за Анджи… Каролинус го бе уверил, че за спасението й ще са му нужни придружители и ако сега изоставеше Брайън, не можеше да очаква, че после той ще го придружи до Прокълнатата кула, за да му помогне. Имаше и още нещо: в решителността на рицаря, в този шантав свят с невероятните му явления и в Джим — не в драконското му тяло, а в човешката му същност — нещо, което предизвикваше желанието му да се опитат да превземат замъка Малвърн, дори ако трябваше той и Брайън сами да направят този опит.

— Е, сър Джеймс? — настоя Брайън.

— Разчитай на мен — чу се да произнася Джим.

Брайън кимна. Дафид напълни каната си с вино, вдигна я към Джим и я изпи след безмълвния тост.

— О, да! — избухна Даниел, като се обърна към стрелеца. — И ти щеше да се изправиш срещу принц, крал или император със сигурността, че няма да те победи!

Той я погледна с изненада.

— Не ме засяга, както казах — отвърна Дафид. — Откъде накъде сравняваш тази ситуация с това, което бих сторил в твоя случай?

— Сър Брайън се нуждае от помощ. Колебае ли се сър Джеймс? Казва ли, че не го засяга? Не! Съмнявах се в смелостта ти след всички сладки приказки, които изрече. И разбирам, че съм била права.

Дафид се намръщи.

— А-а — каза той, — не трябва да говориш така. Имам не по-малко смелост от всеки друг, а всъщност мисля, че и повече.

— Нима?

Той я гледаше втренчено с лека почуда.

— Искаш да ме въвлечеш в това, нали? Наистина виждам, че искаш.

Обърна се към Брайън.

— Това, което заявих, бе самата истина — каза му той. — Така или иначе твоят сър Ху ми е безразличен, а и не съм странстващ рицар, за да спасявам девици, тъй да знаеш. Тези неща са за хора, които обичат да ги вършат. Но само заради тази особена девойка тук и заради никой друг можеш да разчиташ и на мен.

— Добри човече… — започна Брайън, но Ара го прекъсна:

— Имаш посетители, сър рицарю, обърни се и виж.

Брайън се обърна. Всички се обърнаха.

Иззад дърветата срещу хана се появиха няколко човека, последвани от група мъже; носеха стоманени шлемове, кафеви, зелени или червеникавокафеви тесни панталони и кожени жакети, плътно покрити с метални плочки; на коланите им висяха саби, а през раменете им бяха преметнати дълги колчани със стрели.

— Всичко е наред, сър Брайън — каза Даниел. — Това е Джилс о’Лоуд, баща ми.

— Твоят баща? — Брайън бързо се обърна и й хвърли подозрителен поглед. — Разбира се — обясни Даниел, — знаех, че ще имаш нужда от помощ и затова снощи помолих един от синовете на съдържателя Дик да препусне тайно с коня на баща си и да го повика. Казах да му предаде, че ще се радваш да поделиш с него плячката, извоювана от сър Ху де Боис при превземането на замъка.

ГЛАВА 14

Брайън я погледна втренчено за момент, а след това се обърна да види новопристигащите, които вече бяха преполовили откритото пространство пред хана. Бавно се изправи на крака. И Дафид стана, сложил небрежно ръка върху колчана. Джим установи, че също се изправя, а съдържателят Дик се появи на вратата и излезе, за да се присъедини към тях. Само Ара продължи да седи, като се усмихваше.

Водачът бе слаб човек, някъде към петдесетте. Краищата на косата му, измъкнали се от стоманения шлем, имаха металносив цвят, а късата му къдрава, стърчаща брада бе прошарена. Като се изключеше авторитетният му вид, мъжът не се отличаваше от тези, които го следваха, освен по оръжието на колана. То не бе къса сабя, каквато носеха останалите, а доста по-дълго оръжие, пригодено да се държи с две ръце — като това на сър Брайън.

Мъжът стигна до канала, заобикалящ хана, премина моста и спря пред рицаря.

— Аз съм Джилс о’Лоуд — представи се той, — а това са моите свободни братя и другари от гората. Предполагам, че ти си сър Брайън Невил-Смит?

— Същият — отвърна сдържано Брайън. — Мастер разбойник, не съм аз този, който те е поканил тук.

— Това ми е известно — каза Джилс. От загара лицето над брадата му бе добило цвета на стара кожа и по него преминаваха тънки, изразителни бръчки. — Дъщеря ми изпрати да ме повикат…

За момент отклони погледа си от Брайън:

— Ще говоря с теб по-късно, момиче — каза той. — Сър рицарю, има ли значение кой ме е повикал? Ако се нуждаеш от помощ, ето ни — мен и моите хора. Цената на помощта ни не е толкова висока, че да не може да се приеме. Ще седнем ли да обсъдим въпроса като разумни мъже или да се обръщаме с момчетата и да си тръгваме?

Брайън се поколеба за секунда, но само за секунда.

— Дик — извика той, като погледна към съдържателя, — донеси още една кана за Джилс о’Лоуд и виж какво ще пият придружителите му.