Драконът и Джорджът

— Защото — отвърна Брайън, като едва сдържаше търпението си — сър Ху не би губил време да превзема стаите на лордовете и няма друго място освен помещението на моята дама под дневната, където да държи пленник като нея в добро здраве и в безопасност. Известно е, че силни мъже са издържали не повече от няколко дни в тъмница, подобна на двете в Малвърн, които не са от най-леките. На всяко друго място в замъка, където дамата ми може да бъде разделена от приближените си, за да ни й помогнат да избяга или поне да направи такъв опит, смъртта й ще бъде извън контрола на тези, които са я пленили. Също така на друго място тя няма да бъде безопасно охранявана от хората на сър Ху. Някои от тях, ти поне знаеш, мастер разбойник, след като си живял достатъчно дълго, за да имаш опита на войник, не се различават много от жестокия звяр, за да мислят за последствията от постъпките си в пияно състояние.

— Съгласих се — призна Джилс. — Продължавай, сър Брайън. Убил си сър Ху и стражата и си разбил помещението на дамата. А сега?

— Сега добрият сър Джеймс, който лети и чака, забелязва сигнала ни от балкона на стаята на Джеронд, спуска се и я отнася в безопасност, а после вика подкрепление от околността, за да си възвърнем замъка. Остава само аз и вълкът да се измъкнем с волята на Бога.

— Бог? — изръмжа бързо Ара. — Твоят бог, сър рицарю, не моят. Ако някой спаси Ара, това ще бъда аз. Когато не бях пораснал достатъчно, една възрастна мечка счупи предния ми десен крак и нямаше как да избягам. Нима богът на хората бе този, който ме спаси? Не, аз бях — Ара! Изправих се да се бия и впих зъби през козината и увисналата кожа в главната артерия на гърлото й, така че тя умря, а аз оживях. Така е било винаги за английския вълк и винаги ще бъде така. Запази твоя бог, щом желаеш, сър рицарю, но само за себе си!

Той направи пауза, облиза муцуната си с едно движение на червения си език и се прозя широко.

— Но бях забравил — продължи вълкът, — вече ти казах, че тая работа с твоята дама и замъка няма нищо общо с мен.

— Така. Ами планът ти, сър Брайън? — попита Джилс.

Брайън се намръщи.

— Мастер разбойник, още веднъж ще ти напомня, че не аз те поканих тук. Опитваме се да решим какво ни е необходимо, за да спасим Джеронд и как да го направим със силите, с които разполагаме. Ако вълкът не е с нас, не е с нас и толкова.

— Как…? — започна Джилс. — Не, с цялото си уважение, сър Брайън, мисля, че идването ни беше…

— Чакай, татко! — прекъсна го Даниел. — Аз бях тази, която изпрати да те повикат.

Тя се обърна и впери поглед в Ара. Вълкът разтвори челюсти в безмълвен смях.

— Аз съм Ара! — изръмжа той. — Да не си мислиш, че съм този страдащ от любов стрелец?

— Не… — отвърна Даниел. — Мислех, че си Ара, моят вълк-приятел, който никога няма да ме предаде, както и аз не бих го предала. Когато изпратих за баща ми и хората му, не ми мина през ума, че Ара ще изостави приятели като сър Джеймс и мен. Но след като той…

Тя се врътна към масата.

— Може и да не се равнявам на двама войника, освен когато съм с лък и на безопасно разстояние — каза Даниел, — но все пак ще бъда по-полезна от един вълк, който се стреми да прави впечатление и обръща гръб на сър Брайън. Като изненадам неприятеля, мога да ви помогна даже да убиете сър Ху и да освободите Джеронд. След като го направя, разбира се няма да ми е толкова лесно да извоювам свободата си, но съм с предимство пред Ара — ще оставя спасението си на Бог, както сър Брайън.

— Момиче, …

— Тихо, татко! Сега аз съм си господарка. И тъй сър Джеймс, сър Брайън, бройте и мен в начинанието.

Погледна отново към Ара.

— А ти можеш да спиш на слънце! — отсече тя.

Ара отвори челюсти, облиза се отново и ги затвори. След това направи нещо, което удиви Джим — започна да скимти.

— Не, недей — ожесточено каза Даниел, — пропусна шанса си. Аз ще отида в този замък, а ти няма да имаш нищо общо с това!

Главата на Ара клюмна. Продължи да се свежда надолу, докато носът му почти опря в земята. Той припълзя до Даниел и навря глава в коленете й.

Известно време тя просто го наблюдаваше. След това се отпусна на земята, обви ръце около косматия врат на вълка и притисна главата му към себе си.

— Няма нищо, няма нищо — продума тя.

— Аз също не бих позволил да наранят Горбаш — изхриптя приглушено Ара изпод ватата на жакета й. — Просто щях да изчакам момента, за да отида. За какво ме бива, ако не мога да убивам заради приятелите си?

— Няма значение — тя го потърка зад ушите. — Сега всичко е наред.

— Дори после ще измъкна безопасно този рицар.

— Знам, че можеш — каза Даниел, но сигурно няма да има нужда.

Както бе седнала, погледна баща си.

— Сега, когато Джилс о’Лоуд знае, че има трима съюзника в замъка, може би ще помисли как да помогне с хората си, за да го превземем.

— Дъще — каза Джилс, — стой настрана от цялата тая работа.

— Всичко е наред — настоя Ара, като изтегли главата си от прегръдката й. — Аз отивам. Ти недей, Даниел.

— Добре — отвърна тя, — няма да влизам в замъка. Ще сторя всичко, което мога отвън. Татко?… Джилс напълни отново каната си и отпи замислено.