Драконът и Джорджът

— Аз идвам също — каза Джилс — заедно с шестима от моите хора. След като веднъж влезем, всеки от тях ще ръководи по шест-седем други стрелци в отделните части на замъка. Всички трябва да огледаме Малвърн и да си съставим план.

— И аз — добави Дафид. — Ще хвърля едно око на стените, където е възможно да има наблюдатели.

— Ами да вземем да направим един проклет пикник! — изруга Брайън. — Някой още не иска ли да дойде? Ами ти, сър вълк?

— За какво? — отвърна Ара. — Ще вляза вътре с теб и Горбаш, ще бъдем заедно и ще убивам всеки, който видя, докато всичко приключи и отново излезна навън. Това не изисква разузнаване или планиране.

Храната бе сервирана, както бе поискал Брайън, и след малко повече от час всички, които бяха казали, че ще отидат, стояха под прикритието на една гъста букова горичка и гледаха към широката ивица гола земя, заобикаляща замъка Малвърн. Брайън, в броня и с вдигнато копие в ръка, подкара белия си кон в ход напред, докато стигна на около седемдесет метра от портите на замъка. Там спря и се провикна към наблюдателите, чиито глави се подаваха над зъбците на бойниците и бяха забелязани от останалите в гората.

— Смело се е показал — обади се единият от разбойниците.

— Рицарите имат обичая да правят така, Джак — сухо отвърна Джилс.

— Прав си наистина, мастер Джилс — каза Дафид. Стрелецът от Уелс засенчваше очите си с ръка, взирайки се в главите над стените. — Всъщност е на почти половин ваша английска миля. Но при изгрев вятърът ще утихне и ако няма силен насрещен бриз, не виждам трудности да се справя с шестима от тях. Ще си набележа най-близката бойница, зад която се вижда стоманена каска, след това ще застрелям един наблюдател и ще изчакам останалите да погледнат навън. Несъмнено ще го сторят, когато видят другаря си пронизан, а не забележат никого на открито. Пред мен ще има още пет стрели, забити в земята, и ще ги изстрелям във въздуха толкова бързо една след друга, че петимата, дето ще се покажат, ще умрат почти едновременно… Чакайте, рицарят говори!

Всъщност Брайън бе започнал да отправя предизвикателството си. Един шлем, по-ярък от останалите, се бе показал зад бойницата и човекът, който го носеше, бе извикал нещо. Брайън отвръщаше. Поради обстоятелството, че стоеше с гръб към гората голяма част от думите му се губеха. Дори за острия драконски слух на Джим. Но думите, които той долови, бяха все неприлични. Не бе знаел, че езикът на Брайън има такъв запас от цветущи изрази.

— Сега сър Ху му отговаря — прошепна Джилс, защото Брайън бе млъкнал и гласът, който бе изкрещял одеве, се разнесе отново, въпреки че останалите в гората не разбраха нито една дума.

— Това без съмнение е сър Ху, познах го по големия кръст и забралото на шлема, което така поглъща светлината. Този шлем е за яздене.

— Мастер Джилс — попита Дафид, като погледна изкъсо разбойника, — да не би и ти да си носил такъв шлем и броня?

Джилс се обърна рязко към него.

— Ако някога станеш част от семейството — отвърна той, — можеш отново да ме попиташ. Иначе не приемам такива въпроси.

— Следват стрелите — забеляза разбойникът, когото Джилс бе нарекъл Джак. — Най-добре е да завие и да избяга. Ето… така и прави!

Брайън бе обърнал коня си и в галоп се отдалечаваше от замъка.

— Могат ли стрелите на арбалетите да пробият бронята му от това разстояние? — попита Джим удивен.

— Не — отвърна му Джилс, — но могат да осакатят коня му. А това е животно, което струва колкото двайсет имения, ако изобщо има цена. А, не улучиха…

Поток от стрели, които на фона на синьото небе приличаха на малки кибритени клечки, се посипа около Брайън и препускащия му кон. Джим бе озадачен откъде Джилс е сигурен, че нито една от стрелите на арбалетистите няма да улучи, след като повечето от тях бяха още във въздуха. Трениран поглед, предположи той. Всъщност, докато завършваше мисълта си, стрелите паднаха около тичащия кон или встрани от него.

— Това ли беше? — каза Джак и се изплю на земята. — Сър рицарят ще е при нас в гората преди да успеят да заредят оръжията си за втори изстрел. Дайте ми двама опитни хора от нашите и конят щеше да е на земята след десет крачки, а също и рицарят, при малко късмет.

Дафид се облегна на дългия си лък и се извърна, за да погледне надолу към Джак. За момент изглеждаше, че ще каже нещо, но след това отново насочи вниманието си към приближаващия се Брайън.

— Добре, мастер уелсец — меко отбеляза Джилс. Бе наблюдавал високия млад мъж. — Мълчанието е признак за мъдрост.

Дафид не отговори.

В следващия миг Брайън навлезе в сянката на гората и дръпна юздите на пърхащия си кон. Накара животното да се обърне и вдигна забралото си.

— Почти си помислих, че ще тръгнат да ме преследват — каза той, но не виждам никого.

— Примами тези стрелци по-отблизо, отколкото аз бих го сторил — обади се Джилс.

— Бланчард от Туърс — отвърна Брайън и потупа с привързаност белия кон по запотения гръб — е по-бърз отколкото повечето хора биха предположили.

Огледа ги.

— Какво мислите за това, което видяхте? — попита той.