Драконът и Джорджът

— Нека уточним подробностите в такъв случай — продължи Джилс, като седна отново. — Сега, сър Брайън, едва ли ще е възможно да носиш сабя и броня, когато откараш колата с провизиите в замъка. От друга страна, без екипировка се намалява вероятността да имаш голям успех срещу въоръжени мъже. Да не говорим за сър Ху.

Как да внесем оръжието и бронята ти в замъка? Вероятно сър Джеймс може да ги донесе във вързоп и да ги пусне, но тогава ще ти е необходимо време, за да ги сложиш, а след като хората на сър Ху забележат, че някакъв дракон ти ги донася…

— Доберем ли се до кулата, съпровождани от един или двама въоръжени мъже на сър Ху, вълкът и аз можем да ги убием тихо и да спечелим няколко минути, през които ще се облека и въоръжа. Колкото до оръжието ми и бронята, те ще бъдат с мен, в каруцата. Ще ги скрием под провизиите, а вълкът може да легне върху тях.

— И никой — изръмжа вълкът — няма да тършува под мен и да ги намери, обещавам ви.

Джилс кимна бавно.

— Все пак… — продължи той към Брайън — дори да се предрешиш досущ като съдържателя или като негов прислужник, сър Ху и хората му са длъжни да бъдат предпазливи и ще очакват някакъв опит за спасяване на дамата ти.

— Ха! — извика Дик, както стоеше на вратата на хана.

Обърна се и изчезна навътре в тъмнината.

— Какво го прихваща? — попита Джилс, поглеждайки към празния вход на хана.

— Както се случи — отвърна Брайън. — И аз се сетих, че сър Ху може да ме подозира. Намерил съм решение. Първо, този следобед ще отида до замъка. Облечен в бронята, ще яздя на безопасно разстояние, но възможно най-близо до стените, вземайки под внимание, че върху бойниците на Малвърн може да има арбалетисти, ако сър Ху разполага с такива. Ще го предизвикам да излезе, за да уредим въпроса с една-единствена битка…

— Какъв е този глупав рицарски трик? — прекъсна го Джилс. — В името на белега върху лицето ти, би трябвало напълно да ти е ясно, сър Брайън. Защо му е на сър Ху да излиза да се бие с теб, след като може да си стои безопасно в замъка и да задържи всичко, което е взел.

— Именно! — отвърна Брайън. — Разчитам, че ще направи точно това.

— Но така само му даваш да разбере, че си пред замъка Малвърн.

— Именно. После вижда каруцата, която аз карам, преследвана от някакъв рицар в броня и бял кон. С най-голяма готовност отваря портите и пуска колата, като вярва на човека в нея.

— А как ще стане това, освен ако имаш две брони и близнак, който да облече едната? Да не говорим, че… — Джилс млъкна внезапно. — Между другото, сър Брайън, този сър Ху познава ли те по физиономия?

— Да — мрачно промълви Брайън.

— Тогава какво ще последва, ако той е върху стената, когато се приближиш? Мислиш ли, че грубите дрехи ще му попречат да те разпознае?

— Съдържателят Дик има една фалшива брада измежду нещата, оставени от няколко странстващи артисти, които не можаха да си платят сметката — каза Брайън. — тя ще покрие почти цялото ми лице и имам шанс, а освен това… Е, трябва да поема някакъв риск.

— Брада? — Джилс се поколеба. — Не бях се сетил за това. Този ханджия има всичко. Може и да стане.

— Избата му е голяма — обясни Брайън, спря и се услуша, като извъртя глава към вратата зад него. — А сега ми се струва, че идва и отговорът на твоята съществена забележка, тъй като…

Откъм хана се чу трополене. Всички се обърнаха и видяха как една фигура се появи на вратата и я запълни.

Блестеше, облечена изцяло в броня, със заострен шлем и затворено забрало; в железния си юмрук стискаше боздуган.

ГЛАВА 15

— Боже мой! — възкликна Джилс, като се отпусна отново на пейката, надигна каната си и отпи жадно. Както и всички останали с изключение на Брайън той се бе надигнал при вида на фигурата, застанала на прага. — Не плаши стария стрелец така, съдържателю — ако в този екип си наистина ти. Можеше да получиш една стрела, преди да те познаем.

— И аз това си помислих — добави Дафид.

— Извинете ме, сър Джеймс, лейди и господари мои — грубо избоботи гласът на Дик изпод шлема. — Както току-що каза сър Брайън, избата ми е голяма, а за две поколения, защото баща ми го е държал преди мене, един хан се сдобива с доста неща от различните гости. Но ще мина за рицар, не мислите ли? Особено отдалеч, на кон.

— Хмм — отвърна Джилс, като отново се изправи, за да огледа по-отблизо съдържателя. — Ще те посъветвам да не носиш това желязо в истинска битка, мастер създържател. Сега, като се вгледам внимателно, забелязвам, че си облечен в части от четири различни екипа и нито една от тях не ти е точно по-мярка. Можеш ли да вдигнеш дясната си ръка над главата?

Дик опита. Бронята изскърца до височината на рамото и спря, издрънчавайки.

— Да — каза Джилс, — знаех си. Налакътникът на тази ръка е прекалено голям, а нараменникът — прекалено малък за човек с твоите рамене. Но от разстояние… от разстояние, възседнал кон, може и да минеш.

— Добре — рече енергично Брайън, — тогава, Дик, да хапнем нещо и ще препусна към замъка, за да отправя предизвикателството си към сър Ху.

— Ще дойда с теб — предложи Джим, — искам да ми покажеш къде зад стените да се приземя.