Драконът и Джорджът

Огледа се отново за Ара и се сети, че го бе видял да напуска хана веднага след като Даниел го бе превързала. Но нито драконското му обоняние, нито слухът му долавяха някакъв признак, че вълкът е наблизо. А Джим вече познаваше Ара достатъчно и знаеше, че няма ли видими доказателства за присъствието му, шансът да го открие е нищожен. Отказа се и седна сам в тъмнината. Зад него се носеха шумът, светлините и миризмите на хана. Отпред бе непрогледната горска тъма, отгоре — небето, покрито с гъсти облаци, през които от време на време се процеждаше слабата светлина на забулената луна, слязла ниско на запад.

Скоро щеше да се скрие и нямаше да има никаква светлина.

Можеше да е мъртъв до края на настъпващия ден. Тази мисъл не предизвика особен страх у него, но усили меланхолията. Ако го нарежеха, както се бе случило в селото, би могъл да бъде сериозно ранен или убит. Тогава щеше да умре, без да е постигнал целта си.

Никой нямаше да узнае за смъртта му. Даже Анджи, при положение, че оцелееше в Прокълнатата кула и се спасеше от Тъмните сили, за които бе говорил Каролинус. Вероятно тя никога нямаше да разбере какво му се е случило. Дори на никого нямаше да липсва…

Потъваше все по-дълбоко в сладникаво самосъжаление, когато осъзна, че вече не седи на земята. Беше легнал и се канеше да се обърне по гръб, за да разпери криле и да се затъркаля напред-назад по грубата пясъчна почва. В главата му, точно навреме, за да го спрат, отекнаха думите на Даниел: „Не се търкаляй в праха, сър Джеймс!“

Тогава се бе почудил откъде й е хрумнало, че някога ще му се прииска да се търкаля в праха. Сега разбра. Тази мисъл извади от подсъзнанието му спомена за раните. На другия ден, след като ги бе получил, го смъдяха като малки нарязвания от бръснач, но ги бе пренебрегнал и напълно забравил за тях. Сега обаче осъзна, че те зарастваха и този процес предизвикваше ново усещане — сърбеше го.

Ако ги потъркаше силно в твърдата земя, щеше добре да се почеше. Естествено това можеше не само да разтвори раните, но и да ги замърси с прах и други частици, които да предизвикат инфекция. Седна отново. Даниел имаше право, разбира се. Но най-лошото бе, че след като го усети, сърбежът сякаш стана два пъти по-силен, като че ли дяволски жестоко и съзнателно се мъчеше да го влуди.

С усилие се изправи на четирите си крака. Щом Брайън можеше да стои неподвижно, когато стършелът бръмчеше около него и в шлема му, Джим също трябваше да е в състояние да изтърпи някакъв си сърбеж.

Изправил се отново, почувства дъха на настъпващия ден — не можа да определи точно мириса, беше някакво свежо ухание, което идваше с влажния полъх на нощния бриз. Ушите му доловиха тихите стъпки на лапи. Пред него внезапно се появи Ара.

— Всички ли са будни вътре? — изръмжа тихо вълкът. — Време е да тръгват.

— Ще им предам.

Джим се запъти към вратата на хана, но точно в тоя момент тя се отвори и от нея се показа главата на Джилс.

— Сър Джеймс? — тихо попита той. — Виждал ли си вълка?

— Виждал го е — отсече Ара. — Тук съм. Защо шепнеш, сър разбойнико?

Джилс прибра главата си и затвори вратата, без да отговори. Всъщност той не шепнеше. Гласът му просто бе снижен както гласът на Ара секунда преди това. Почти веднага вратата се отвори повторно и Джилс излезе с помощниците си, следван от Даниел.

— Съдържателят Дик отиде да облече бронята и да впрегне конете — каза Даниел на баща си. — Хората му вече натовариха каруцата. Сър Брайън е още с него в конюшните.

— Добре. Джак, ще предадеш ли на рицаря, че сме готови да тръгнем? — нареди Джилс. — Останалите, вървете да съберете момчетата си.

Джак тръгна покрай сградата към конюшните; останалите помощници се отправиха в тъмнината към мястото, където хората им бяха устроили лагер.

Петнадесет минути по-късно бяха на път. Брайън върху Бланчард, Джилс на един от конете от хана, който белееше в тъмнината със странен белезникавосив цвят, а Джим пеша водеше колоната. Зад тях вървяха Дафид и Даниел, следвани от каруцата, карана от Дик, а след него — разбойническата дружина. Ара бе изчезнал в тъмнината на гората още когато тръгваха и бе изръмжал, че ще се срещнат в края й срещу замъка.

Вървяха, а денят настъпваше, обещавайки светлината си. Когато бяха напуснали хана, до изгрева бе оставало още доста време. Но докато се провираха между дърветата, високите стволове започнаха да изплуват от тъмнината и небето над главите им просветля. Едновременно с това слабият вятър утихна, точно както бе предсказал Дафид, и мъглата, разстлана в долната част на гората, постепенно стана прозрачна. Местността, през която се движеха, разкриваше пейзаж в бяло, черно и сиво — земя, подходяща за духове и нощни демони. В полумрака на раждащия се ден пръстта под краката им чернееше, а мъглата приличаше на призрачно наметало, обвиващо дърветата на височина, два пъти по-голяма от човешката и покриващо всичко около тях.

Дори светлеещото небе бе изпълнено с гъсти студени облаци.