Драконът и Джорджът

Половин час по-късно прелетя на около триста-четиристотин метра над замъка и с телескопичното си зрение установи, че никой от стражите не гледа нагоре, а камо ли в неговата посока. Нито пък откри в замъка нещо различно от това, което Брайън бе описал. Провери бойниците на главната кула и видя там само един страж, както рицарят бе предположил. В развитието на нещата имаше твърде голяма предсказуемост, за да е интересно.

На известно разстояние зави обратно и се приземи при хана точно с падането на нощта. За своя изненада видя, че с изключение на Джилс и някои от помощниците му повечето от разбойниците вече спяха. Алът явно им бе помогнал да се унесат. Спеше и Брайън, който не бе пил повече вино от нормалното. Даниел също. Ара се бе оттеглил в тъмната гора и вероятно нямаше да се върне до сутринта. Дори съдържателят Дик, заедно със семейството си и по-голямата част от прислужниците, спеше, изключение правеше старата жена, която носеше вино на Джилс и ал на помощниците му.

Подразнен, Джим легна в голямата стая на хана, мушна главата си под крилото и се приготви да прекара една безсънна нощ…

* * *

Сякаш само за миг бе затворил очи, а после отново бе извадил главата си изпод крилото, но за да види оживление навсякъде около себе си.

Дик, семейството му и прислужниците тичаха насам-натам. Даниел превързваше врата на Ара — вълкът бе успял да се удари някъде или го бяха ранили през нощта. Джилс седеше на една маса и върху тънки кожи чертаеше за помощниците си планове на замъка в шест екземпляра. А Дафид работеше със съсредоточеност, която подсказваше, че не би се радвал да го прекъснат. Беше извадил пред себе си малки везни и претегляше на блюдата им една по една половин дузина от стрелите си, после бавно, но добросъвестно почистваше дръжките и перата им. Брайън седеше на една маса два-три метра по-далеч и ядеше огромна закуска от бекон, хляб и студен бифтек с няколко бутилки вино.

Навън бе все още тъмно. Зората бе далеч, дори не се развиделяваше. Джим прецени, че е около четири часа.

Погледна със завист към Брайън. Всеки, който имаше такъв апетит преди изгрев, в деня, когато с основание можеше да очаква, че ще го убият…

— А, ето и сър Джеймс — видя го Брайън и му махна с каната в ръка. — Малко вино?

Джим реши, че заслужава да пийне въпреки дълга си към съдържателя Дик.

— Да — съгласи се той.

Брайън отпуши нова бутилка и му я подаде. Джим я взе с едно стискане на ноктите, пъхна я между челюстите и погълна съдържанието й на един дъх.

— Благодаря — каза той.

— Дик! — изрева Брайън. — Вино за сър Джеймс!

Съдържателят Дик се появи, кършейки ръце.

— Сър рицарю, моля те — изстена той, — не и още четвърт тон „Бордо“…

— Глупости — прекъсна го Брайън. — Не, разбира се. Само още няколко дузини бутилки с вино или количеството, което събират. Колкото да се накваси гърлото на добрия рицар.

— О, в такъв случай… Разбира се, разбира се…

Дик бързо излезе от стаята. Джим го чу да се провиква към един от своите прислужници.

Това, което се появи няколко минути по-късно, не беше няколко дузини бутилки от най-доброто вино на Дик, а малка бъчвичка, съдържаща не повече от петдесет литра добро, макар и второкачествено вино. Но беше пълна и след кратък тъжен спомен за първокласните вина, които бе вкусил в избата, Джим се настани пред нея с философско примирение. В края на краищата дори и един дракон не можеше винаги да получава най-доброто от всичко.

Седна да пие с Брайън и постепенно се потопи в оживлението наоколо. Всички бяха много заети и делови. Чуваше шум от точене на оръжия и последни поправки на екипировки, проверки на карти, упътвания и заповеди. Съответно не забеляза почти никакви закачки или обиди, които бяха съществена част от взаимоотношенията на разбойниците, особено предишния ден. Сега всички изглеждаха сериозни. Хора се движеха бързо напред-назад, всеки зает с някаква неотложна задача. Джилс бе ненадминат, погълнат изцяло от работата с помощниците си. Ара, вече превързан, излезе навън, а Даниел не се виждаше никъде. Дик и неговият персонал бяха като капитан и екипаж на кораб в битка с ураган. Накрая дори Брайън се отказа от бутилките с вино и с приятелски глас предложи на Джим да излезе, по дяволите, навън, да се разходи или нещо такова, защото било време той да се погрижи за Бланчард и оръжието си…

Джим послуша съвета и излезе от хана в гъстия хладен предизгревен мрак. Изпитваше силна самота и неловкост, сякаш бе непознат, попаднал на голямо семейно събиране. Това чувство се подсилваше от леката меланхолия, причинена от току-що изпитото вино. В действителност не тъгуваше за собствения си свят — доста странно, но жестоката средновековна действителност, която откриваше, му харесваше, стига да имаше някой, за когото да се държи. Предпочиташе Анджи, но тъй като я нямаше, това можеше да бъде всеки, способен да го накара да се чувства част от нещо, а не скитаща душа, която се носи между световете.