Драконът и Джорджът

Стоеше неподвижен в сгъстяващата се тъмнина със зинали челюсти, а езикът му трептеше напред-назад между тях. Дъхът му се спря в гърлото. Ако имаше представа за посоката, в която бяха отишли Брайън и останалите, би намерил смисъл в бягството. В случай че успееше да стигне до тях, щеше да ги спаси многобройността им. Не беше съвсем сигурен защо, но инстинктът му настойчиво налагаше това чувство. Знаеше също, че мраколаците предпочитат да нападат самотни безпомощни жертви. Може би голяма група хора или животни щяха да устоят заедно на страха, подхранван от хищните твари в съзнанието на тези, които искаха да унищожат и изядат. Ако жертвите успееха да издържат, навярно след това на свой ред щяха да са в състояние да нападнат. А мраколаците, както вече знаеше, едва ли щяха да издържат срещу тези, които не се страхуваха от тях — беше видял колко бързо ги прогони Ара.

Но накъде трябваше да тръгне, за да открие отряда тръгнал срещу сър Ху? Както бе помислил, навярно вече са се отклонили от пътя и са спрели за пренощуване. Можеше дори да са тръгнали обратно. Ако хукнеше и сбъркаше посоката, щеше да отида право в устата на мраколаците.

Едно бе сигурно — Ара го нямаше тук, за да го спаси. Дори ако вълкът беше обикалял Малвърн достатъчно дълго, за да види дали Джим наистина ще се присъедини към похода, опасенията му отдавна се бяха потвърдили и бе тръгнал обратно към гората си. Сигурно го деляха мили от гласовете, които сега затваряха кръга около Джим. Страх и ярост, примесени в общо чувство, загоряха в него с живи пламъци. Дъхът отново спря в гърлото му. Бързо започна да върти главата си надясно-наляво като подгонено животно, което чува отвсякъде обкръжаващите го стъпки на преследвачите. Трябваше да има някакъв начин да се измъкне. Някакъв начин…

Но нямаше.

Безумните инстинктивни движения на главата му се забавиха и после спряха. Яростта му се стопи. Остана само страхът и той го завладя изцяло. Накрая разбра, че има защо да се страхува — около него ставаше нещо нередно. Там бе смъртта, чу я как идва — неговата смърт.

Стоеше на дъжда в тъмнината и слушаше приближаващите писъци на мраколаците. Само след минути щяха да го обградят. Нямаше къде да избяга, а след като пристигнеха, щеше да е късно за това. Съзнанието му достигна пределната степен на отчаянието, премина я и попадна в някаква прозрачна безкрайност. Сега видя ясно себе си. Бе вървял и повтарял мислено недостатъците, открити в Брайън и останалите. Но доводите срещу всички тях бяха потулили като димна завеса собствените му отрицателни качества. Брайън, Смргол, Ара и останалите не стояха по-ниско от него, напротив, далеч го превъзхождаха. Ако не бе случайността да попадне в тази мощна плът, нямаше да представлява нищо. В собственото си тяло не би могъл да се сравни дори с член от дружината на Джилс. Можеше ли да опъне петдесеткилограмов лък, за да уцели нещо със стрелата? Трябваше ли да се заблуждава, че, облечен в най-добрата броня на света и възседнал най-бързия кон, ще издържи дори две минути срещу Брайън и сър Ху?

Започна да си дава сметка. Осъзна големия егоизъм, с който връхлиташе и запокитваше войници, пет пъти по-леки от него. Беше много удобно да казва на хората, живеещи в това строго разслоено общество, че е барон и да им позволява да си мислят за него като за вероятен принц. Но какво се бе случило, когато го бе пронизало истинско копие? Изведнъж удоволствието от играта беше свършило. Бе почувствал готовност да събере багажа си и да се върне в къщи.

Сега, останал сам с приближаващите се мраколаци, вгледал се най-после в себе си, осъзна колко труден е светът, в който се намираха с Анджи. Това бе суров свят и всички тук — Смргол, Брайън, Ара, Джилс, Дафид, Даниел, дори Секо и съдържателят Дик, бяха оцелели от битките в него. Защото имаха нужната смелост, за да оцелеят. Смелост, срещу която беше възнегудувал, когато бе налетял на копието на сър Ху и бе разбрал, че могат да го убият като всеки друг. Това откритие го бе накарало да осъзнае каква малка част от тяхната смелост е било нужно да покаже в собствения си свят.

Сега вече нямаше значение дали ще бъде смел или не, защото и в двата случая щеше да умре. Мраколаците бяха зад най-близките дървета и паниката, пораждана от техните писъци, започна да прояжда ума му. Този път със сигурност щяха да го хванат. Нямаше дори огън, който да ги държи на разстояние.

Отново коварно се бяха появили в дъждовна облачна нощ, когато един дракон не може да излети поради опасността от сляп удар в дърво или скала и единственият му начин за бягство е да се движи пеша като всяко земно животно. Имаше разлика само в това, че се беше примирил със съдбата си — малък триумф, единственото нещо, което го отличаваше от обикновена драконска жертва.

Дъхът застина в дробовете му. За момент забрави дори писъците на мраколаците. Поне имаше последен избор — и в двата случая щеше да умре, но все още можеше да реши как. Какво бе казал на Каролинус при първата им среща? …„Но аз не съм дракон“?