Драконът и Джорджът

Ехото долетя обратно и за първи път в Джим проблясна надежда. Защото това, което чуваше, по същество бяха същите звукове — ту остри, ту приглушени, указание за редуване на силно и слабо отразяващи повърхности. Ехото идваше от същите посоки, които бе установил преди, но сега бе по-слабо — явно доказателство, че силата му можеше да се използва като показател за височината.

Опитите му го увлякоха. Шансовете да разбере навреме нещо, което да му помогне да се приземи благополучно, все още изглеждаха малки. Но пък преди това бяха безкрайно малки.

Продължи ту да лети, ту да планира, като експериментираше на различни височини. Алтернативата живот или смърт го принуждаваше да се учи — способността му да анализира това, което чуваше, бързо се усъвършенстваше. Слухът му не само ставаше по-чувствителен, но и по-селективен, така че вече бе в състояние да различава долу не два, а около пет-шест вида повърхности. Дори долавяше тънки нотки от остро, почти метално ехо, което може би бе указание за поток или река.

Освен това малко по малко, умението му да използва информацията, която носеше ехото, се увеличаваше. Постепенно като на фотонегатив изгради в съзнанието си представа за участъка отдолу. Сега можеше да пренебрегне два вида шум, които щяха да го откажат от опитите му, ако ги бе отчел по-рано — свистенето на падащия дъжд и монотонното плющене на капките в земята. Очевидно с волята на съзнанието можеше да контролира драконския си слух. Мина му през ум една мисъл: вероятно драконите имаха повече общи неща с прилепите, отколкото се предполагаше. Без съмнение крилете им приличаха на огромни криле на прилеп. Щом той бе в състояние да прави това, което сега опитваше, значи и другите дракони можеха. Изненадващо бе, че повечето от тях смятаха нощта за време, в което не може да се лети, освен ако луната не свети ярко.

Разбира се, сети се Джим, драконите имаха различна ориентация в тъмнината в сравнение с хората. Спомни си как се бе чувствал в драконските пещери — не бе получил дори и лек пристъп на клаустрофобия. Като дракон, не му пречеше да е под земята или обгърнат от тъмнина. По същия начин в избата на съдържателя Дик не се бе разтревожил от обстоятелството, че докато бе ял, факлата беше изгаснала. Тъмнина като тази и неспособността да вижда не го измъчваха. Вече разбра истинската причина за страха на другите дракони да летят нощем когато не виждат — те смятаха горната земя за странно и опасно място и липсата на светлина бе добро извинение да не излизат. Към Горбаш, спомни си Джим, се отнасяха почти като към ненормален дракон заради това, че прекарва горе толкова много време. Сега необикновеното чувство на Горбаш, допълнено с обикновеното отношение на Джим към земята като към хубаво място, откри цял нов аспект в нощния полет на един дракон.

Междувременно, въпреки че все повече си изясняваше контрола върху положението си, Джим нямаше как да определи височината, на която се намираше. Безполезно бе да знае, че слиза към земята, ако не можеше да разбере кога вместо да слиза, ще се озове ненадейно върху нея!

Имаше само едно решение — да полети надолу към по-силното ехо и, рискувайки, да слезе към повърхността, като се надява, че когато приближи, дори в тази тъмна нощ ще има достатъчно светлина, позволяваща му да спре навреме. Този опит приличаше малко на игра на руска рулетка, но нима имаше друг избор?

Като се наклони под възможно най-малък ъгъл, той започна да се спуска. Тогава за втори път го обзе вдъхновение. Сети се за звука с особено остър нюанс и за предположението си, че идва от река или ручей със силно отразителна повърхност. Леко промени посоката си към това ехо. В случай, че му бе писано да се разбие, щеше да има повече шансове, ако се приземи във вода отколкото на земята или върху бодливите корони на дърветата

Продължи да се снижава, като едновременно с това издаваше звукови импулси. Ехото се връщаше все по-остро и все по-бързо. Напрягайки очите си, той се взираше напред, но всичко, което виждаше, бе тъмнината. Повърхността се приближаваше все повече и повече, но още не се различаваше абсолютно нищо.

Внезапно спря, при което опашката му, провесена зад него, плясна във водата. След миг се издигаше отново и кълнеше глупостта си.

Разбира се, дявол да го вземе! Глас, слух… напълно бе забравил носа си. Изведнъж му бе замирисало на вода! Може би драконското му обоняние бе несравнимо със свръхчувствителния природен инструмент на Ара, но бе много по-силно от човешкото. Инстиктивно спря да се издига и отново започна да се плъзга бавно надолу към ехото, долитащо от водата. Този път обръщаше внимание и на това, което подушваше носа му.

Съзнателното усещане, помисли си той, е нещо чудесно. Трябваше да е почувствал мириса който сега нахлуваше през ноздрите му, и при предишното си спускане, но не му бе обърнал внимание, тъй като не беше очаквал, че може да използва обонянието си като средство за ориентиране. Вдъхна дълбоко и подуши не само водата, но и тревата, боровите иглички, листата и влажната пръст.