Драконът и Джорджът

Спусна се към мястото, където сега знаеше, че има вода и усети мириса на почва вляво и вдясно от него. Бе прав: долу имаше река, широка може би четиредесет и пет метра.

Снижи се, докато опашката му допря водата, после леко се издигна и се понесе, воден от мириса на почва вдясно. Започна да се спуска под ъгъл към нея и…

Хоп! Спря точно навреме, след като подуши пред себе си брястова гора. Дърветата се издигаха над десния бряг на деветметрова височина. Зад тях долавяше мириса на трева и почва. Понесе се зад дърветата, над самия бряг, после пак промени посоката си към реката, още веднъж…

И падна право във водата.

Последва силен плясък. Оказа се обаче, че в близост до брега, реката достига само до раменете му — може би бе дълбока колкото един човешки бой. Постоя известно време в нея, обливан от бавното хладно течение, и се наслади на чувството, че е в безопасност отново на повърхността на земята. След малко бързите удари на сърцето му се забавиха. Той се обърна и се изкачи на брега, замаян от успеха.

С раздразнение се упрекна, че не е съумял да кацне безопасно върху самия бряг. После отхвърли тази мисъл. В приземяването на твърдо имаше доста голям риск. По-разумно бе да изчака, докато още упражни новото си умение в нощно летене.

Опянението му започна да преминава. Беше голям успех, че е оживял и се е измъкнал от мраколаците, но все още нямаше придружители или план за действие.

Не представляваше кой знае каква опора за Анджи, за да злоупотребява с надеждите й за спасение, с вина си помисли Джим, но бе всичко, което тя имаше. Реши да изчака до сутринта, за да се издигне и опита да открие Брайън и останалите. После си спомни за обещанието си първо да им помогне в превземането на замъка на сър Ху де Боис. Промяната на решението му вероятно щеше да е достатъчно основание за другите да се считат свободни от всякакво задължение, свързано с Анджи. Дори и да не го направеха, сега Джим осъзна колко му е трудно да разбере странните си нови приятели. Всички те, дори хората, мислеха и действаха според норми, напълно различни от неговите. Бяха необикновен пример за това, как двама могат да имат общ език, а съвсем различен начин на мислене. Необходимо бе да се нагоди към начина на разсъждение и към чувствата на средновековните си приятели, преди да направи още грешки към тях и явно Каролинус трябваше да му помогне.

Вдигна глава. Почти бе спряло да вали, докато се бе занимавал с приземяването и с мрачните си разсъждения. Изглеждаше, че облаците малко по малко се разкъсват. Стори му се, че зад част от тях видя млечен проблясък — вероятно на лунната слетлина, която се мъчеше да пробие.

Ако луната се покажеше… а дори и без нея, трябваше да успее да полети и да открие отново Звънящата вода. Мускулите на крилете му, доскоро уморени от усилията, сега отново бяха отпочинали — още един пример за удивителната драконска сила и издръжливост. Много жалко, че драконите не можеха да бъдат изследвани от компетентни физиолози, зоолози и ветеринарни лекари, за да се открие източникът на тези физически способности.

Джим излетя с отскок във въздуха. Вече не валеше и след малко, докато се издигаше в посока, която, както само можеше да се надява, бе към къщата на Каролинус, луната се показа и разкри сребристо-черен пейзаж на около триста метра под него. Пет минути по-късно небето напълно се изчисти и той се носеше към горите, в които бе скътана Звънящата вода — сега ги виждаше пред себе си, на не повече от две мили. Бе се отклонил от правилната посока само с около пет деления на компаса.

ГЛАВА 19

Като се взираше в петната от бяла лунна светлина и мастиленочерни сенки, Джим се приземи тежко върху пътеката от чакъл, водеща към предната врата на Каролинус. Крясъкът на сънлива птица долетя от гората достатъчно силно, за да го долови драконският слух. Иначе бе абсолютно тихо.

Джим се поколеба. От прозорците на къщата не идваше никаква светлина, а сега, след като вече бе тук, нямаше желание да събуди магьосника.

Докато стоеше нерешително, започна да го завладява убеждението, че жилището е не само затворено за през нощта, но и напуснато. Във въздуха над малката полянка тежеше атмосферата на празна и изоставена къща.

— Ето го и него! — изръмжа един глас.

Джим се извърна.

— Ара! — извика той.

Вълкът се приближаваше, излязъл от сенките в края на полянката. Джим бе толкова радостен да го види, че му идеше да го прегърне. Зад приведения силует със светещи очи пристъпи една по-едра, позната драконска фигура.

— Смргол! — възкликна Джим.

До момента не бе осъзнал чувствата си към двамата, а също към Брайън и останалите. Ясно разбра, че в този свят контрастите не бяха така отдалечени, както в света, който бе напуснал. Животът и смъртта живееха врата до врата, любовта и омразата също бяха близки съседи и ако човек не намразеше друг за кратко време, той го обикваше.

— Вие двамата какво правите тук? — попита Джим.

— Чакаме те — изръмжа Ара.

— Чакате ме? Но откъде узнахте, че ще дойда?