Духовна връзка

се на успеха си.

- Ще се опитам. Само недей да ми правиш повече услуги, свързани с Ейдриън,

става ли? Искам да кажа, радвам се, че дойде да ме подкрепиш, но това е повече от

достатъчно.

Ейб ме изгледа лукаво, припомняйки ми, че под арогантната външност се криеше

хитър и опасен мъж.

- Беше повече от щастлива да ти свърша услугата, която ме помоли, след като се

върна от Русия, нали?

Намръщих се. Имаше право – нали бе успял да прати съобщение на затворник в

строго охранявания затвор. И въпреки че не получих желания резултат, точките бяха в

негова полза.

- Добре, - признах. – Наистина беше удивително. И съм благодарна. Още не знам

как го направи. – Внезапно, точно както съня, който си припомних ден по–рано, се сетих

каква мисъл ми беше минала през главата точно преди началото на изпитанията. –

Изобщо не си ходил там, нали?

Той изсумтя.

- Разбира се, че не съм. Не бих стъпил на онова място. Просто задействах мрежата

си.

- И къде се намира онова място? – попитах с надеждата да прозвуча безразлично.

Не успях да го заблудя.

- Защо ти е да знаеш?

- Защото съм любпитна! Обвинените престъпници винаги изчезват безследно.

Сега вече съм пазител, а дори не знам нищо за собствената ни затворническа система.

Само един затвор ли има? Или са много?

Ейб не отговори веднага. Изучаваше ме внимателно. В неговата работа бе свикнал

да поставя всеки под съмнение. И като негова дъщеря, вероятно бях двойно по–

подозрителна. Заради гените. Вероятно бе подценил склонността ми към безразсъдство,

защото най–накрая проговори.

- Има повече от един затвор. Виктор е в един от най–ужасните. Казва се

ТАРАСОВ.

- И къде се намира?

- Сега ли? – Той пресмяташе нещо. – В Аляска, мисля.

- Какво искаш да кажеш с това „сега ли”?

- През няколко години сменя местоположението си. Точно сега е в Аляска. По–

късно ще бъде в Аржентина. – Усмихна ми се бегло, вероятно чудейки се колко съм

проницателна. – Можеш ли да предположиш защо?

- Не, аз – чакай. Заради слънцето. – Имаше смисъл. – Аляска е почти постоянно

осветена от слънчевата светлина по това време на годината, но през зимата е пълен мрак.

– Помислих си, че е по–горд от разкритието ми, отколкото от изпита ми. – Всеки

затворник, опитал се да избяга, щеше да бъде затруднен. – При силното слънце, никой

беглец морой нямаше да стигне далеч.

- Не че някой би могъл да пробие нивото на сигурност.

- Изглежда са го настанили далеч на север в Аляска, - надявах се да измъкна

точното местонахождение. – Там е най–осветено.

Той се засмя.

- Дори и аз не мога да ти кажа. Тази информация се държи в тайна от пазителите,

заровена дълбоко в щаб-квартирата им.

Замръзнах. Щаб-квартира… Ейб, обикновено забелязващ всичко, пропусна

реакцията ми. Очите му следяха нещо в другия край на стаята.

- Това Рене Желски ли е? Боже, боже… разхубавила се е през годините.

С нетърпение го отпратих, най–вече защото исках да обмисля новия план, който

ми хрумна – и тъй като не познавах добре Рене, не ми пречеше, че я сваля.

- Няма да те спирам. Върви да уловиш още жени в мрежите си.

Ейб нямаше нужда от подканяне. Останала сама, оставих ума ми да се развихри,

разработвайки схема, при която щях да имам някакви шансове за успех. Думите му

разпалиха нов план в съзнанието ми. Едва ли беше по–откачен от останалите. Отново

срешнах смарагдовите очи на Лиса през тълпата. Кристиан се беше изгубил от поглед и

настроението й се подобряваше. Наслаждаваше се на себе си и се вълнуваше заради

приключенията, които ни предстояха, след като вече бяхме свободни да влезем в

истинския свят. Припомних си нетърпението, което чувствах по–рано през деня. Може и

да бяхме свободни, но скоро щяхме да се сблъскаме с реалността. Времето минаваше.

Дмитрий чакаше, наблюдаваше. Зачудих се дали щях да продължа да получавам

ежеседмичните му писма, след като напуснех училище. Усмихнах се на Лиса и се

почувствах някак зле, защото развалих доброто й настроение, като й казах, че може би

ще имаме истински шанс да измъкнем Виктор Дашков от затвора.

Глава 3

Следващите няколко дни ми се сториха странни. Аз и съучениците ми може и да

завършихме блестящо, ала не бяхме единствените, приключили с обучението си в

Академия „Св. Владимир”. Мороите организираха собствена церемония по завършването

и училищния двор се напълни с посетители. След това, както и бързо се появиха, така и

изечзнаха всички родители – отвеждайки синовете и дъщерите си. Мороите със синя

кръв щяха да прекарат лятото с родителите си в луксозните имения – повечето в Южен

Хемпшир, където дните по това време на годината бяха кратки. „Обикновените” морои

също потеглиха с родителите си, повечето към скромните си домове, и щяха да си

намерят лятна работа преди да постъпят в колеж. И тъй като училището затваряше врати

през лятото, всички останали ученици също се разотидоха. Някои без семейства, при

които да се приберат, обикновено дампири, имаха право да останат тук целогодишно, но

те бяха много малко. Академията се опразваше с всеки изминал ден, докато аз и

съучениците ми очаквахме да бъдем отведени в кралския дворед. Междувременно