Духовна връзка

бензин или руска водка. А вероятно и с двете. Нищо чудно, че всички гости се бяха

държали на разстояние. Даниела се върна обратно и се сля с тълпата, след което друга

жена, понесла поднос със златни бокали, пристъпи напред. Като се разхождаше около

кръга, тя подаде по един бокал на всекиго. Когато свършиха, друга жена с нов поднос я

замести.

След като бокалите бяха раздадени, Антъни обясни:

- Сега ще вдигнем тост и ще пием за мъртвите, за да могат техните души да

продължат напред и да намерят вечно спокойствие.

Размърдах се неспокойно. Хората говореха за неспокойни духове и за

предполагаемото място за мъртвите, без да имат представа за това. Фактът, че бях

целуната от сянката ми даваше възможност именно да виждам неспокойните духове.

Беше ми необходимо време и много усилия, за да се науча да не ги виждам. Макар че те

винаги бяха около мен, трябваше да работя усилено над себе си, за да ги държа настрана.

Почудих се какво ще стане, ако сега сваля стените, които бях издигнала около себе си.

Дали духовете на онези, убити по време на атаката на Дмитрий, щяха да кръжат над нас?

Ейдриън подуши чашата си и въздъхна. За минута се паникьосах, после също

подуших своята.

- Вино, слава на Бога! – прошепнах му. – От изражението ти си помислих, че е

кръв.

Спомних си колко много той мразеше кръв, която не идва от неговите източници.

- Не – измърмори той в отговор. – Просто лоша реколта.

Когато всички държаха бокалите, Антъни вдигна своя над главата си с две ръце.

На светлината на огъня изглеждаше странно зловещ, сякаш не принадлежеше на този

свят.

- Пием за Присила Вода – каза той.

- Пием за Присила Вода! – повториха всички.

Той свали чашата си и отпи от виното. Както и всички останали – е, освен

Ейдриън. Той вече бе погълнал половината количество, въпреки лошото качество.

- Пием за Джеймс Уилкет.

Докато повтарях думите му, осъзнах, че Джеймс Уилкет бе един от пазителите на

Присила. Тази луда група от кралски произход отдаваше почит и на дампирите.

Продължихме по същия начин за всеки един дампир, но аз отпивах по малки глътки,

искайки да запазя главата си трезва. Освен това бях сигурна, че до края на списъка и

Ейдриън само се правеше, че отпива.

Когато Антъни приключи със списъка на загиналите, той отново вдигна бокала си

и се приближи към пламтящия огън, който вече топлеше неимоверно много малката зала.

Гърбът на роклята ми беше пропит с пот.

- Към всички тези, загубени заради голямото зло, ние почитаме духовете ви и се

надяваме, че ще продължите с мир към следващия свят. – с тези си думи той изсипа

остатъка от виното в пламъците.

Всички тези приказки за духове определено не се вписваха в християнската

представа за религията, поддържана от мороите. Затова се почудих колко ли стара беше

тази церемония. Отново исках да сваля преградите си и да разбера дали има духове около

нас, но се страхувах от това, което можех да открия. Освен това се разсеях, когато всички

започнаха да изсипват бокалите си в огъня. Един по един, по посока на часовниковата

стрелка. Цареше пълно мълчание, като изключим пращенето на някоя и друга цепеница в

огъня. Всички гледаха и пазеха тишина.

Когато дойде моят ред, се опитах да не треперя. Не бях забравила, че съм се

промъкнала нелегално тук. Морои от по-нисша класа не се допускаха, а какво ли

оставаше за дампири? Какво ли биха направили? Можеха ли да ме хвърлят в огъня от

гняв, че съм нарушила церемонията им?

Но страховете ми не се оправдаха. Никой не каза нищо, докато изливах виното си

и след секунда се приближи Ейдриън за своя ред. Разтопих се от облекчение зад Лиса.

Когато всички изляха бокалите, запазиха минута мълчание за загиналите. След като бях

свидетел на отвличането на Лиса наскоро, имах доста, над което да мисля. Никакво

мълчание нямаше да бъде справедливо.

Нов негласен сигнал сякаш премина през стаята. Кръгът се разпръсна и

напрежението се вдигна. Хората се раздалечиха в малки бъбриви групички, досущ като

на всяко друго парти, макар че по бузите на някои лъщяха сълзи.

- Много хора сигурно са харесвали Присила – отбелязах аз.

Ейдриън се обърна към една маса, поставена там по някое време през

церемонията. Подпряна на стената, на нея имаше плодове, още вино и сирене.

- Не всички плачат за нея – отвърна ми той.

- Трудно ми е да повярвам, че могат да плачат за дампири – контрирах го. – Никой

не ги познаваше.

- Не е вярно – каза той.

Лиса го подкрепи.

- Повечето от загиналите са били пазители на тези морои.

Тогава осъзнах, че тя е права. Прекалено много хора бяха загинали, много от

мороите бяха загубили пазители, с които са били изключително близки. Въпреки

първоначалната ми скептичност към кралските особи, знаех, че са създали приятелства с

дампирите.

- Това е адски тъпо парти – прекъсна ме един глас. Обърнахме се и видяхме

Кристиан, който най-сетне си беше проправил път към нас. – Направо се чудех дали

провеждаме тайна церемония или викаме дявола. Беше някакъв половинчат опит и за

двете.

- Стига – отговорих рязко, изненадвайки дори и себе си. – Тези хора умряха за теб.

Каквото и да е това, поне им отдава някаква почит.

Лицето му посивя.

- Права си.