Духовна връзка

- Да не би да се е случило нещо? – запитах, когато изравних темпото си на ходене

с неговото. – Да не би да е попитал... да е попитал за мен? – беше повече, отколкото

можех да се надявам. Освен това думата „вмъквам” не изразяваше точно това.

- Отслабили са стражите му – обясни Михаил.

- Наистина? Колко са оставили? – преди бяха около дузина, включително ескорта

на Лиса. Ако ги бяха намалили на двама-трима, значи бяха осъзнали, че той вече не е

стригой.

- Пет са.

- О, – не е чудесно. Не е и катастрофално. – Но предполагам това означава, че го

смятат за що-годе безопасен?

Михаил сви рамене. Погледът му бе прикован на пътя пред него. След покаянието

бе валяло и въздухът, още леко влажен, бе захладнял.

– Някои от пазителите го вярват. Но трябва да се произнесе и Съветът, за да

обявят официално какво точно е.

Почти подскочих.

- Да обявят какво е? – възкликнах. – Той не е нещо! А човек! Дампир, като всички

нас!

- Зная. Но това не зависи от нас.

- Прав си, извинявай – промърморих. Нямаше защо да убивам вестоносеца. – Е,

надявам се да размърдат задниците си и да стигнат до скорошно решение.

В мълчанието, което последва, пронизах Михаил с остър поглед.

- Какво има? Какво не ми казваш? – настоях да знам.

Той пак сви рамене.

- Казват, че се занимават с нещо далеч по-важно в момента. Нещо, което е

приоритет.

Това също ме ядоса. Какво можеше да бъде приоритет пред Дмитрий? Спокойно,

Роуз, запази спокойствие. Съсредоточи се. Не позволявай на тъмното да направи нешата

още по-зле. Винаги се опитвах да го държа заровено в себе си, но понякога, под влияните

на стреса, се освобождаваше. А това? Да, определено бях стресирана. Върнах се на

първоначалната тема.

Достигнахме залата, в която го държаха и аз хукнах, взимайки стълбите по две

наведнъж.

- Дори и да са отслабили стражата, няма да ме пуснат вътре. Тези там ще знаят, че

не бива.

- Един мой приятел ще се погрижи за предната стража. Няма да имаме много

време, но той ще им каже, че ти е разрешено.

Михаил щеше да отвори вратата, но аз го спрях.

- Защо правиш това? Съветът на мороите може да не мисли, че Дмитрий е

приоритет, но той е такъв за пазителите. Може да попаднеш в голяма беда.

Той ме погледна с половинчата усмивка.

- Трябва ли да питаш изобщо?

Помислих над думите му.

- Не – отвърнах меко.

- Когато загубих Соня… - Михаил затвори очи и когато ги отвори отново, след

един удар на сърцето, сякаш гледаше право в миналото. – Когато я загубих, не исках да

продължавам да живея. Тя беше наистина добър човек. Стана стригой от отчаяние. Не

виждаше друг изход. Бих дал всичко – всичко!, – за да имам шанс да й помогна, да

поправя нещата помежду ни. Не знам дали ще е възможно, но за теб, точно сега, е. Не

мога да ти позволя да изтървеш този шанс.

С тези думи той отвори вратата. Разбира се, имаше друг пазач. Точно както

Михаил бе казал, приятелят му бе предупредил, че ще има посетител. Самият приятел

изглеждаше доста разтревожен, което си бе разбираемо. И все пак искаше да помогне.

Беше невероятно, помислих си, какво биха направили приятелите един за друг. Тези

последни седмици бяха истинско доказателство за това.

Точно както при посещението на Лиса, двама пазители се приближиха, за да ме

ескортират до долу. Познах ги от когато бях в главата й, а те изглеждаха изненадани да

ме видят. Ако бяха чули Дмитрий да казва, че не иска да го посещавам, присъствието ми

отново щеше да си е изненадващо. Но както знаеха, някой с власт бе казал, че имам

правото, така че не задаваха въпроси.

Михаил ни последва, когато тръгнахме надолу и аз усетих как ритъмът на сърцето

ми се забързва, а дишането ми се ускорява. Дмитрий. Бях напът да видя Дмитрий. Какво

щях да правя? Какво щях да кажа? Беше прекалено много за възприемане. Трябваше да

се фокусирам или иначе щях да изпадна в шок.

Когато стигнахме до коридора, в който бяха разположени килиите, видях двама

пазачи пред тази на Дмитрий, един накрая и двама други на входа, през който бяхме

дошли. Спрях, беше ми неудобно други да ме слушат как си говоря с Дмитрий. Не исках

публика, като при посещението на Лиса, но с тези тук може би нямаше да имам такава

възможност.

- Може ли минута насаме? – попитах.

Единият от придружителите ми поклати глава.

- Официална заповед. Двама пазители трябва да стоят при клетката по всяко

време.

- Тя е пазител – посочи тихо Михаил. – Както и аз. Пуснете ни. Останалите могат

да чакат пред вратата.

Стрелнах го с благодарствен поглед. Можех да понеса неговото присъствие.

Останалите, решили, че сме в безопасност, дискретно се оттеглиха в коридора. Не беше

пълно усамотение, но нямаше да чуват всичко.

Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите, докато с Михаил се приближавахме към

килията на Дмитрий. Той седеше почти по същия начин като предния път – на леглото, с

гръб към нас, свит на кълбо.

Думите заседнаха в гърлото ми. Всяка разумна мисъл изхвърча от главата ми.

Сякаш тотално бях забравила причината да дойда тук.

- Дмитрий – промълвих. Или поне се опитах. Задавих се малко, така че звуците

излязоха приглушени от устата ми. Обаче очевидно бе достатъчно, защото Дмитрий

внезапно се закова на място. Не се обърна.