Духовна връзка

разбираш колко много се нуждаем и ценим теб и останалите пазители. Знам, че понякога

се чувствате подценявани. Не сте. Тези, които загинаха, оставиха огромни празнини във

фланговете ни, оставяйки ни дори по-незащитени, ако знаеш какво имам предвид.

Кимнах, все още в изненада, че Татяна не ми крещеше да напусна.

- Голяма загуба е – казах. – И ситуацията е още по-лоша, защото именно броят ни

понякога ни предава. Особено когато стригоите формират големи групи. Невинаги

можем да се мерим с тях.

Татяна кимна, доволна, че сме постигнали консенсус по някой въпрос. Така

ставахме две.

- Знаех си, че ще разбереш. Въпреки това... - тя се обърна към Ейдриън. – Не

биваше да правиш това. Някои правила трябва да бъдат спазвани.

Ейдриън бе смущаващо примирен.

- Съжалявам, лельо Татяна. Просто мислех, че това е нещо, което Роуз би искала

да види.

- Ще запазиш това за себе си, нали? – попита ме Даниела, извръщайки се към мен.

– Повечето от гостите са много, много консервативни. Не биха искали това да се разчуе.

Че се срещаха на светлината на факлите и се обличаха в костюми? Да, разбирах

защо искаха да го запазят в тайна.

- Няма да кажа на никого – успокоих ги.

- Добре – отвърна Татяна. – Сега вероятно трябва да си вървите преди... Това да не

би да е Кристиан Озера? – очите й се отклониха към пълната с хора стая.

- Да – казахме в един глас аз и Ейдриън.

- Не съм изпращала покана – възрази Даниела. – И това ли е твоя вина?

- Това не е моя вина, това е проява на моя гениален ум – отвърна Ейдриън.

- Съмнявам се някой да научи, стига да се държи подобаващо. – въздъхна Татяна.

– И съм сигурна, че ще използва всяка отдала се възможност, за да поговори с Василиса.

- О, – отвърнах без да се замисля – Това не е Лиса. – Всъщност Лиса бе обърнала

гръб на Кристиан и говореше с някой друг, хвърляйки тревожни погледи към вратата.

- Кой е? – попита Татяна.

По дяволите!

- Това е … ъм, Мия Риналди. Тя ни е приятелка от Академията. – Почти се

замислих дали да не излъжа и да не й дам грешно име. Някои кралски семейства бяха

толкова големи, че бе невъзможно да се проследят всички клонки.

- Риналди – намръщи се Татяна. – Мисля, че познавам едни слуги с тази фамилия

– възхитих се, че знаеше имената на хората, които работеха за нея. Мнението ми отново

се промени.

- Слуга? – попита Даниела, хвърляйки предупредителен поглед към сина си. – Има

ли някой друг, за когото трябва да знам?

- Не. Ако имах повече време, вероятно щях да вмъкна Еди. За бога, може би дори

малката хубавица.

Даниела изглеждаше разочарована.

- Да не каза “малката хубавица”?

- Това е просто шега – казах напористо, защото ме беше страх от отговора на

Ейдриън. – Така понякога наричаме приятелката ни Джил Мастрано.

Нито Даниела, нито Татяна смятаха това за шега.

- Е, никой не разбира, че те не бива да са тук – каза Даниела, кимвайки към

Кристиан и Мия. – Макар че клюките ще плъзнат без съмнение, след като Роуз беше

разкрита.

- Съжалявам – казах, чувствайки се виновна, че може да е изпаднала в беда заради

мен.

- Няма какво да направим по въпроса в момента – каза Татяна строго. – Трябва да

си вървиш, за да може да си помислят, че съм те смъмрила. Ейдриън, ти се връщаш с нас

и ще се увериш, че другите ни „гости” няма да привличат вниманието. И не прави

подобно нещо никога повече.

- Няма – каза той, почти убедително.

Тримата си тръгнаха, оставяйки ме да се измъкна, но Татяна спря и се обърна

обратно към мен.

– Лошо или не, не забравяй какво видя тази вечер. Имаме нужда от пазители.

Кимнах, а вълна на гордост ме заля при нейното одобрение. Останалите се

върнаха в залата. Погледнах след тях, укорявайки се, че всички вътре мислят как съм

била изгонена най-позорно. Махнах маската – вече нямах какво да крия – и си тръгнах.

Не бях минала целия коридор, когато някой пристъпи пред мен. От изненада едва

не подскочих.

- Михаил? – възкликнах. – Изплаши ме до смърт! Какво правиш тук?

- Всъщност търсех теб – имаше изнервен вид. – Отидох към сградата ти, но те

нямаше.

- Да. Бях на Маскарада на Проклънатите.

Той ме изгледа с празен поглед.

- Няма значение. Какво става?

- Мисля, че може да имаме шанс.

- Шанс за какво?

- Разбрах, че си се опитала да видиш Дмитрий днес.

О, да. Темата, по която обезателно исках да науча нещо повече.

- Да. „Опитвам се” е оптимистично казано. Той не иска да ме види, да не

споменавам и стената от пазители на пътя ми.

Михаил се размърда неспокойно. Приличаше на изплашено животно.

- Ето защо дойдох да те намеря.

- Добре, не разбирам нищо от това, – заболяла ме беше главата от виното.

Михаил си пое дълбоко въздух, после издиша.

- Мисля, че мога да те вмъкна, за да го видиш.

Почаках минута, за да се уверя дали има допълнително условие или може би това

беше някаква илюзия, породена от обърканите ми емоции.

Не. Лицето му беше изключително сериозно и въпреки че още не го познавах

добре, знаех достатъчно, за да се уверя, че не се шегува.

- Как? – попитах. – Вече пробвах, но...

Михаил ми махна да го последвам.

- Ела, ще обясня по пътя. Нямаме много време.

Нямаше да пропилея шанса си, затова хукнах след него.