Духовна връзка

Зад мен усетих как Лиса се озарява от вътрешна светлина след пристигането му.

Целият този ужас ги бе сближил още повече. Тя го дари с топъл поглед и получи усмивка

в отговор. Може би нещо добро щеше да излезе от всичко това. Може би щяха да успеят

да се справят с проблемите си.

Или пък не.

Ейдриън се усмихна.

- Здравей. Раздвам се, че успя да дойдеш.

За момент помислих, че говори на Кристиан. После обаче вдигнах поглед и видях

едно момиче с паунова маска, което се бе присъединило към нас. С многото еднакви

морои, не бях забелязала, че е стояла до нас през цялото това време. Хвърлих й един

поглед, но успях да видя единствено сини очи и златни къдрици, преди да я разпозная.

Мия.

- Какво правиш тук? – попитах я.

Тя се ухили в отговор.

- Ейдриън ме снабди с парола.

- Очевидно е снабдил половината присъстващи.

Той изглеждаше много доволен от себе си.

- Виждаш ли? – каза ми. – Уверих те, че ще го направя както трябва. Цялата група

е тук. Е, почти.

- Това е едно от най-странните неща, които съм виждала – каза Мия, като се

оглеждаше. – Не разбирам защо трябва да е тайна, че хората, които загинаха, са били

герои. Защо не изчакат груповото погребение?

Ейдриън сви рамене.

- Казах ти, това е древен обичай. Много хора смятат, че е доста важен. От това,

което знам, би трябвало и да е много по-изискан и изпипан. Това тук е модернизираният

вариант.

Осени ме мисълта, че Лиса не бе проговорила, откакто бе забелязала, че Кристиан

идва заедно с Мия. Отваряйки се за връзката с нея, долових ревност и омраза. Все още

поддържах тезата си, че Мия е последният човек, с когото Кристиан би се обвързал. Е,

беше ми странно дори да си го представя с някоя друга. Неговата връзка с Лиса беше

епична. Само че тя не можеше да разбере това. Всичко, което виждаше, бе, че той

постоянно се мотае с някакви момичета. И докато разговорът продължаваше, тя ставаше

все по-студена и отчуждена, сякаш бавно избледняваше.

- Е, вярно ли е? – запита Мия, очевидно нехаеща за драмата, завихрила се покрай

нея. – Дмитрий… наистина ли се е върнал?

Двете с Лиса се спогледахме.

- Да – казах твърдо. – Той е дампир, но никой не го вярва още. Защото са идиоти.

- Току -що се случи, Роуз – тонът на Ейдриън бе мил, но не можеше да прикрие

факта, че тази тема му бе неприятна. – Не можеш да очакваш всички да са наясно.

- Но те са идиоти – отвърна му Лиса разпалено. – Всеки, който размени две думи с

него, ще разбере, че вече не е стригой. Искам да го освободят от килията, за да разберат

сами това.

Искаше ми се да настоява малко повече, за да мога аз да го видя, но сега не бе

времето за това. Оглеждайки стаята, се запитах, дали нямаше да откажат да го приемат

обратно, заради ролята му в смъртта на тези, които обичаха. Той не се владееше тогава,

но това не бе достатъчно, за да ги върне обратно.

Все още чувствайки се неудобно покрай Кристиан, Лиса ставаше все по-

неспокойна. Тя искаше и да провери Дмитрий.

- Колко още трябва да стоим тук? Има ли още...

- Коя, по дяволите, си ти?

Групичката ни се обърна и съзря Антъни, застанал до нас.

Като се има предвид, че всички бяхме тук нелегално, той можеше да говори на

всекиго. Но, съдейки по погледа му, нямаше съмнение кого има предвид.

Говореше на мен.

Глава 20

- Ти не си морой! – продължи той. Не крещеше, но определено бяхме привлекли

вниманието на хората около нас. – Ти си Роуз Хатауeй, нали? Как смееш да оскверняваш

с нечистата си кръв това събиране…

- Достатъчно! – каза един властен глас. – Аз ще поема оттук.

Дори и с прикрито лице, нямаше съмнение, че той принадлежеше на кралица

Татяна. Тя се плъзна иззад мороя, облечена в дълга сива рокля с ръкави и сребриста

маска на цветя. Сигурно я бях зърнала сред тълпата, без да я позная. Докато не

заговореше, се сливаше с всички останали.

Цялата зала бе запазила тишина. Даниела Ивашков се приближи към Татяна с

разширени от изненада очи зад маската.

- Ейдриън... - започна тя.

Но Татяна владееше положението.

- Ела с мен.

Нямаше съмнение, че заповедта бе отправена към мен. Нямаше съмнение и че

трябваше да се подчиня. Тя се обърна и тръгна бавно към изхода на залата. Тръгнах след

нея, както и Даниела и Ейдриън.

Когато излязохме в коридора, Даниела се обърна към Ейдриън.

- Какво си мислеше? Знаеш, че нямам против да водиш Роуз на някои места, но

присъствието й тук бе…

- Неподходящо – каза Татяна. – Макар че определено е добре за един дампир да

види как се оценяват жертвите на себеподобните й.

Това ни шокира и предизвика минута мълчание. Даниела се възстанови първа.

- Да, но традицията повелява...

- Наясно съм с традицията – прекъсна я отново Татяна. – Лош етикет е, но

присъствието на Роузмари тук определено не разваля първоначалния замисъл. Да

загубим Присила... - Татяна не се задави, но загуби равния си тон. Не знаех, че някой

като нея може да има най-добър приятел, но Присила бе близо до това. Как ли щях да се

държа, ако бях загубила Лиса? Определено не толкова сдържано.

- Загубата на Присила е нещо, което ще преживявам дълго, дълго време – успя да

пророни тя. Присвитите й очи бяха фиксирани върху мен. – И се надявам, че наистина