Духовна връзка

- Дмитрий, - повторих с по-ясен глас. – Аз… съм.

Нямаше нужда да казвам нищо повече. Още първия път, когато изрекох името му,

бе разбрал коя съм. Имах усещането, че във всяка ситуация би разпознал гласа ми.

Вероятно познаваше звука от биещото ми сърце и дишането ми. Стори ми се, че спрях да

дишам в очакване на отговора му. И когато най-после отговори, останах малко

разочарована.

- Не.

- Какво не? – попитах. – “Не” като „не, не съм аз”?

Той въздъхна разочаровано, прозвуча почти – но не съвсем – като въздишките,

които изпускаше по време на тренировките ни в отговор на някое нелепо движение,

което съм направила.

- “Не” като „не искам да те виждам. – Гласът му преливаше от емоции. – Не

трябваше да те пускат вътре.

- Да. Успях един вид да си намеря работа и да се навъртам наоколо.

- Разбира се.

Мъчително продължаваше да не ме поглежда. Хвърлих поглед към Михаил и той

ми кимна окуражително. Предполагам трябваше да съм доволна и на факта, че Дмитрий

изобщо разговаряше с мен.

- Трябваше да те видя. Трябваше да се уверя, че си добре.

- Сигурен съм, че Лиса вече те е уведомила.

- Трябваше да го видя с очите си.

- Е, видя.

- Всичко, което виждам, е гърбът ти.

Вбесяваше ме и въпреки това всяка дума, която успях да изкопча от него, беше

като подарък. Както и преди, се зачудих как изобщо можах да объркам Дмитрий от

Сибир с този тук. И на двете места гласът му звучеше идентично, със същата височина и

акцент, при все че като стригой думите му винаги ме караха да настръхна. Гласът тук

звучеше топло. Като мед и кадифе и като куп великолепни неща, които ме обгръщаха,

независимо от ужасните думи, които изричаше.

- Не те искам тук, - каза безразлично Дмитрий. – Не искам да те виждам.

За миг обмислих стратегията си. Дмитрий още изглеждаше депресиран, без

надежда. Лиса бе подходила мило и състрадателно спрямо него. Успя да премине през

защитата му, въпреки че голяма част от успеха й се дължеше на него – смяташе я за свой

спасител. Можех да оптам подобна тактика. Можех да се държа мило, да изразя

подкрепата си и да му покажа цялата си обич – и нямаше да излъжа. Обичах го. Толкова

много исках да му помогна. Въпреки че не бях сигурна дали точно този подход ще ми

помогне. Роуз Хатауей не се славеше с мекия си подход. Обаче реших да заложа на това,

че се чувстваше задължен.

- Не можеш да ме игнорираш, - казах, като се опитвах да запазя гласа си

достатъчно нисък, за да не бъда чута от пазителите. – Задължен си ми. Аз те спасих.

За няколко мига настъпи тишина.

- Лиса ме спаси, - отвърна той предпазливо.

В гърдите ми се надигна гняв, същият като гнева, когато наблюдавах посещението

на Лиса. Как можеше да я величае, а мен - не?

- И как мислиш е успяла? – попитах рязко. – Според теб как е разбрала как да те

спаси? Имаш ли някаква представа през какво трябваше да минем – ДА МИНА АЗ, – за

да получа информацията? Мислиш, че заминаването ми за Сибир беше лудост? Повярвай

ми, дори не си бил близо до това да ме видиш полудяла. Познаваш ме. Знаеш на какво

съм способна. Успях да подобря собствения си рекорд. Задължен. Си. Ми.

Жестоко от моя страна, но трябваше да провокирам някаква реакция. Някаква

емоция. И успях. Той се извърна, очите му проблясваха, а тялото му пращеше от сила.

Както винаги се движеше едновременно ожесточено и грациозно. По същия начин гласът

му бе смесица от чувства: гняв, разочарование и притеснение.

- В такъв случай най-доброто, което мога да направя, е…

Замръзна на място. Кафявите му очи, изпълнени с раздразнение, изведнъж се

разшириха от… какво? Удивление? Благоговение? Или заради онези зашеметяващи

чувства, които продължавах да изпитвам всеки път, когато го погледнех? И точно заради

внезапността бях съвсем сигурна, че той преживявяше същото, което и аз преди време.

Беше ме виждал много пъти в Сибир. Видя ме онази нощ в склада. Но сега… сега ме

виждаше истински през собствените си очи. След като вече не беше стригой, целият му

свят беше различен. Гледната му точка и чувствата се промениха. Дори и душата му

стана различна.

Беше един от онези моменти, за които хората казват, че целият им живот

преминава като на лента пред очите им. Докато се гледахме един друг, всеки миг от

връзката ни премина през съзнанието ми. Спомних си колко силен и неуязвим

изглеждаше, когато се срещнахме за пръв път, дошъл да върне мен и Лиса обратно в

лоното на моройското общество. Спомних си за нежното му докосване, когато

превързваше окървавените ми охлузени ръце. Спомних си как ме носеше на ръце, след

като дъщерята на Виктор, Натали, ме нападна. И преди всичко си спомних нощта, в

която бяхме заедно в хижата, точно преди стригоите да го превърнат. Година.

Познавахме се само от година, но за краткото време бяхме преживели един цял живот.

И той го осъзнаваше – разбрах го от начина, по който ме изучаваше. Погледът му

излъчваше могъщество, докато обхождаше всяка моя черта и я запаметяваше. Смътно се

опитах да си припомня как изглеждах днес. Още носех роклята от тайната среща и бях

наясно, че ми стои добре. Очите ми вероятно бяха зачервени от сълзите и едва бях успяла

да разреша косата си, преди да тръгна към Ейдриън.