Духовна връзка

искаше да не беше. На нея бяха изобразени няколко меча, забити в земята и жена,

вързана към единия и с превръзка на очите. Осем меча.

- О, хайде стига – възкликнах. – Какво е това с мен и мечовете? Предишния път

пак имах една, - на нея имаше плачеща жена пред стена от мечове.

- Онова беше Девет меча, - съгласи се тя. – Винаги може да е по-зле.

- Трудно ще повярвам на това.

Тя взе останалата част от тестето и го прегледа набързо, като най-накрая изтегли

една карта. Десет меча.

- Можеше да изтеглиш тази, - показваше мъртъв мъж, проснат на земята,

прободен с няколко меча.

- Ще се съглася, - казах. Амброуз се подсмихна до мен. – Какво означават деветте?

- Деветте означават капан. Неспособност да се измъкнеш от дадена ситуация.

Може и да означава клевета или обвинение. Събиране на кураж да избегнеш нещо, -

погледнах отново към кралицата, като си мислех за нещата, които бях казала в залата на

Съвета. Това определено можеше да се брои за обвинение. А попадането в капан? Е,

винаги имаше шанс да работя канцеларска длъжност до края на живота си...

Въздъхнах.

- Добре, каква е следващата? – беше най-добре изглеждащата от всички останали,

Шест меча. На нея имаше няколко човека в лодка, гребящи по огряна от Луната вода.

- Пътуване, - каза тя.

- Тъкмо се върнах от едно. От няколко, - погледнах я подозрително. – Боже, това

не е някакъв вид духовно пътуване, нали?

Амброуз отново се изкикоти.

- Роуз, иска ми се да ти гледат на карти всеки ден.

Ронда не му обърна внимание.

- Ако бяха чаши, може би. Но мечовете изразяват материалното. Действия.

Истинско, дотам и обратно, както се казва, пътуване.

Къде, за Бога, щях да ида? Дали това означаваше, че щях да ида до Академията,

както Татяна бе предложила? Или беше ли възможно, въпреки всичките нарушени от мен

правила и обидите към нейно величество, да успеех наистина да получа назначение?

Някъде далеч от Двореца?

- Ще търсиш нещо. Може да е физическо пътуване, комбинирано с духовно, - рече

тя, което ми прозвуча като абсолютно застраховане от нейна страна. – Тази последната...

– веждите й се сключиха срещу петата карта. – Тази е скрита от мен.

Хвърлих й поглед.

- Паж чаши. Изглежда ми съвсем очевидно. Това е паж с, ъм, чаши.

- Обикновено виждам съвсем ясно... Картите ми говорят как са свързани. Тази

обаче не е ясна.

- Единственото, което не е ясно, е дали пажът е момиче или момче, - човекът на

картата изглеждаше млад, но имаше коса и мъжко-женско лице, което правеше

определянето на пола невъзможно. Синият клин и туниката също не помагаха, въпреки

че слънчевото поле на фона изглеждаше обещаващо.

- И двете са възможни, - каза Ронда. – Това е най-ниската по ранг от картите,

които всъщност представляват хората в различните длъжности: крал, кралица, рицар и

паж. Който и да е пажът, това е някой, който заслужава доверие и е умен. Оптимистичен.

Може да означава, че е човек, който ще дойде на пътуването с теб – или може би ще е

причината за пътуването ти.

Какъвто и оптимизъм или истина да имах относно картите, почти изчезна с това.

Особено след като каза, че може да означава стотина неща, не смятах, че е нещо

достоверно. Обикновено тя забелязваше скептичността ми, но вниманието й все още

беше върху картата, докато продължаваше да се мръщи.

- Но просто не мога да кажа... Има облак около него. Защо? Няма никакъв смисъл.

Нещо в объркването й ме накара да потреперя. Винаги си казвах, че това са

измислици, но ако наистина си измисляше всичко... е, нямаше ли да е измислила нещо и

за Паж чаши? Не беше особено добра шарлатанка, ако последната карта я беше накарала

така да се чуди. Мисълта, че може би имаше някаква мистична сила, която й пречеше,

просмука циничното ми поведение.

С въздишка най-накрая тя вдигна очи.

- Съжалявам, това е всичко, което мога да ти кажа. Останалото помогна ли?

Погледнах картите набързо. Болка. Враг. Обвинения. Капан. Пътуване.

- Някои от тях ми казват неща, които вече зная. Останалите само ме оставят с

повече въпроси.

Тя се усмихна всезнаещо.

- Така е обикновено.

Благодарих й за гледането, като тайно се радвах, че не трябваше да плащам за

това. Амброуз ме изпрати навън и се опитах да се отърся от настроението, в което ме

беше оставило гледането на Ронда. Имах си достатъчно проблеми в живота и без някакви

си глупави карти да ме тревожат.

- Ще се оправиш ли? – попита той, когато най-накрая излязохме. Слънцето се

изкачваше все по-високо. В Кралския Дворец скоро щеше да е време за лягане, което

слагаше край на бурния ден. – Аз... нямаше да те доведа, ако знаех колко много ще те

разстои това.

- Не, не – казах. – Не е заради картите. Не точно. Има няколко други неща, които

се случват... за които вероятно знаеш.

Не исках да споменавам закона за възрастта, когато го видях в началото, но като

дампир той имаше правото да чуе какво беше станало. Лицето му беше съвсем

неподвижно, докато говорех, освен тъмните му кафяви очи, които се разширяваха все

повече и повече, докато разказвах историята.

- Има някаква грешка, - каза той накрая. – Не биха го направили. Не биха

причинили това на 16-годишни.