Духовна връзка

изоставяйки скалистите планини на Монтана и отправяйки се към заоблените хълмове на

Пенсилвания. Кралският дворец изглеждаше точно както го помнех, внушителен, сякаш

останал от далечни времена, и се сетих за „Св. Владимир” – училището се опитваше да

си придаде същия вид с високите си кули и преплетената каменна архитектура. Но

училището искаше също да изтъкне академичния дух, докато дворецът залагаше на

помпозния външен вид. Сякаш самите сгради искада на ни напомнят, че тук е

съсредоточено цялото благородническо съсловие и могъщество на мороите. Кралският

дворец искаше да сме удивени и мъничко уплашени.

И въпреки че бях идвала преди, пак се впечатлих. Вратите и прозорците на

построените от жълтокафяв камък сгради бяха инкрустирани и оградени от

претенциозни златни декорации. Бяха едва частица от великолепието, с което се

сблъсках в Русия, и осъзнах, че архитектите на двореца бяха взаимствали елементите от

старите европейски сгради, като крепостите и палатите в Санкт Петербург. В „Св.

Владимир” имаше пръснати пейки и алеи из вътрешния и предния двор, но дворецът бе

крачка напред. Фонтаните и изваяните статуи на предишните управници красяха

моравите – мраморни произведения на изкуството, скрити до скоро под снежната

покривка. Сега, в разгара на лятото, грееха ярко на слънцето. И навсякъде, където и да се

обърнеш, имаше цветя – покрай дърветата, около храстите и пътеките – зашеметяващо.

Имаше логика завършилите да посетят административния център на пазителите,

но предположих, че това не е единствената причина завършващите да се озоват тук

посред лято. Искаха аз и съучениците ми да видим целият разкош, да бъдем завладяни и

да оценим великолепието, в името, на което щяхме да се бием. Погледнах лицата на

съучениците си и осъзнах, че подходът бе правилен. Повечето не бяха идвали никога.

Лиса и Ейдриън летяха заедно с мен и тримата закрачихме един до друг. Времето бе

топло като в Монтана, с разликата, че тук влажността се усещаше по–силно. Бях съвсем

за кратко под слънчевите лъчи, а вече се потях.

- Този път си донесе рокля, нали? – попита ме Ейдриън.

- Разбира се, - отвърнах. – Имат някои модни дрешки, които искат да носим,

настрана от официалните дрехи. Въпреки това, може и да ми дадат да облека моята

черно–бяла.

Той тръсна глава. Забелязах как ръката му се придвижи към джоба, но бързо се

дръпна назад. Може и да напредваше в отказването на цигарите, но нямаше така лесно да

се отърве от автоматичния рефлекс да извади от джоба си пакета цигари, когато

положението бе напрегнато.

- Искам да кажа – за довечера. За вечерята.

Хвърлих въпросителен поглед към Лиса. Нейната програма в двореца винаги

включваше разнообразни дейности, повечето, от които недостъпни за „обикновените

хора”. Като се вземе предвид новият ми, несигурен статут, не знаех дали ще я

придружавам. Усетих объркването й през връзката ни и разбрах, че няма идея дали са

планирали някакви специални вечери.

- Каква вечеря? – попитах объркана.

- Тази, която организирах за семейството си.

- Организирал си я за… - гласът ми внезапно секна и очите ми се разшириха, не

ми хареса самодоволното му изражение. – Ейдриън! – Няколко от съучениците ми ме

изгледаха любопитно и продължиха да крачат до нас.

- Хайде де, организирам го от месеци. Срещнах се с майка ти. Срещнах се дори с

плашещия ти баща. Твой ред е. Гарантирам ти, че никой от семейството ми няма да

направи подобни изказвания като баща ти.

Всъщност един вид се бях срещала с бащата на Ейдриън преди. Или по–точно бях

го видяла на едно парти. Съмнявах се, че знаеше коя съм – като изключим репутацията

ми. На практика не знаех нищо за майката на Ейдриън. Всъщност той рядко говореше за

семейството си или поне за повечето от тях.

- Сам родителите ти ли ще са там? – попитах притеснено. – Други роднини, за

които трябва да знам?

- Ами… - ръката на Ейдриън помръдна отново. Помислих си, че сега му се иска да

запали, за да се предпази от предупредителната нотка в гласа ми. Както забелязах, Лиса

искрено се забавляваше на сценката. – Моята любима леля може да се отбие.

- Татяна? – възкликнах. За стотен път се запитах как така успях да се забъркам с

момче, пряко свързано с водачката на целия моройски свят. – Тя ме мрази! Знаеш какво

се случи последния път, когато говорихме. – Нейно Кралско Височество се беше

нахвърлила върху мен, крещейки, че съм долнопробна и не би трябвало да излизам с

племенника й, защото тя имала големи планове за него и Лиса.

- Променила е мнението си.

- О, стига.

- Не, сериозно. – Той изглеждаше сякаш казваше пълната истина. – Преди няколко

дни говорих с майка ми и… не зная. Изглежда леля Татяна не те мрази чак толкова.

Намръщих се и тримата закрачихме отново.

- Може би се възхищава на скорошните ти „терористични” действия, -

размишляваше Лиса.

- Може би, - отвърнах. Но не ми се вярваше. Ако не друго, то превръщането ми в

свирепо същество със сигурност ме беше принизило в очите на кралицата.

Чувствах се предадена, защото Ейдриън бе организирал вечерята заради мен,

обаче нищо не можех да направя. Обаче ми се стори, че видях лъч светлина – Ейдриън