Духовна връзка

май само ме дразнеше, че леля му ще се отбие. Казах му, че ще отида на вечерята и му

оправих достатъчно настроението, за да не задава въпроси, когато следобед с Лиса

тръгнахме „по наши си работи”. Съучениците ми обикаляха двореца и прилежащите

земи като част от системното обучение, но аз бях видяла всичко при предишното си

посещение, затова имах възможност да пропусна. С Лиса оставихме багажа в стаите си и

се отправихме към отдалечената част на двореца, където живееха хората без кралска

кръв.

- Смяташ ли вече да ми разкриеш каква е другата част от плана ти? – попита Лиса.

Откакто Ейб ми обясни за затвора, в който се намираше Виктор, си съставях

списък наум с проблемите, пред които най–вероятно щяхме да се изправим. Всъщност

бяха основно две пречки, и след първоначалния ми разговор с Ейб намаляха с една.

Първо, нямахме представа в коя част на Аляска се намира затвора. Второ, не знаехме

каква е степента на защита на затвора и през какви препятствия щеше да се наложи да

проникнем вътре. Въпреки това нещо ми подсказваше, че отговорите на всичките ми

въпроси се криеха в източника, което моментално свеждаше проблемите ми до един: как

да намеря този източник на информация. За щастие познавах някой, който можеше да ни

помогне да се доберем до него.

- Отиваме да видим Мия, - казах на Лиса.

Мия Риналди беше наша бивша съученичка морой – бивш враг, всъщност. Тя

беше царица на личностното преобразяване. Беше се превърнала от пресметлива кучка,

чиято единствена цел е да преспи с всеки срещнат, само за да добие популярност, в

уравновесено момиче, нетъпреливо да се научи да защитава себе си и околните от

стригоите. Живееше в двореца с баща си.

- И мислиш, че Мия ще знае как да проникнем в затвора?

- Не мисля, че е чак толкова добра. Въпреки че би могла да ни помогне да

получим малко вътрешна информация.

Лиса изстена.

- Не мога да повярвам, че току–що използва израза „вътрешна информация”.

Заприличва ми на шпионски филм. – Говореше с насмешка, прикривайки добре тревогата

си. Лекотата, с която говореше, маскираше страха й и неудобството, което изпитваше

при мисълта да освободим Виктор, независимо от даденото обещание да ми помогне.

Обикновените морои, които работеха в двореца, живееха в апартаменти далеч от

покоите на кралицата и приемните. Бях се сдобила с адреса на Мия предварително и ние

се отправихме по перфектно поддържаната настилка, която течеше под краката ни в

горещия ден. Открихме я у дома, облечена с джинси и тениска, и пакет замразени

бонбони в ръка. Очите й се разшириха, когато ни видя пред вратата.

- Проклета да съм, - каза тя.

Засмях се. Точно такава реакция очаквах.

- И аз се радвам да те видя. Може ли да влезем?

- Разбира се. – Тя се отдръпна. – Искате ли бонбони?

Винаги. Взех си с вкус на грозде и трите седнахме в малката всекидневна.

Мястото не можеше да се сравни с разкошните гостни в двореца, но беше подредено и

чисто, и очевидно Мия и баща й харесваха апартамента.

- Знаех, че абитуриентите ще дойдат, - каза Мия и отмести няколко руси къдрици

от лицето си. – Но не бях сигурна дали ще сте с тях или не. Изобщо завършихте ли?

- Завърших, - отговорих аз. – Получих татуировката и всичко останало. – Вдигнах

коса, за да може да види превръзката.

- Изненадана съм, че ти позволиха да се върнеш, след като реши да се

позабавляваш с куп убийства. Да не би да си получила допълнителни точки за това?

Очевидно Мия бе чула същата история, която се разказваше за моите

приключения. Устройваше ме. Не се налагаше да кажа истината. Не исках да говоря за

Дмитрий.

- Мислиш ли, че някой би могъл да спре Роуз, когато си науми нещо? – попита

Лиса с усмивка. Опитваше се да ме измъкне от споделянето на прекалено много детайли

около пътешествието ми, и бях адски благодарна. Мия се засмя и схруска голям лимонов

бонбон. Чудно как мозъкът й не беше замръзнал от толкова бонбони.

- Вярно е. – Усмивката й се изпари и тя преглътна. Сините й очи ме изучаваха

около минута. – И сега Роуз иска нещо.

- Хей, просто се радваме да те видим.

- Вярвам ви. Но ми се струва, че имате скрит мотив да ме посетите.

Лиса се усмихна широко. Забавляваше се – успяха да ме хванат на

мстопрестъплението.

- Защо си мислиш така? Можеш да прочетеш мислите на Роуз или винаги

предполагаш, че има скрити мотиви?

Мия се усмихна в отговор.

- И двете. – Тя се наклони напред към дивана и ме погледна сериозно. Кога беше

станала толкова схватлива? – Добре. Да не губим повече време. Как мога да ви помогна?

Въздъхнах.

- Трябва да проникнем в главния офис на охраната на пазителите.

Застанала до мен, Лиса подтисна възклицанието си. Почувствах се зле заради нея.

Понякога успяваше да прикрие мислите си, но рядко можеше да ме изненада с думи или

действия.

„И аз ли?”

Продължих да я игнорирам. През половината време нямаше представа какво

наближаваше, но след като планирахме проникване в затвора, тършуването из сейфовете

на пазителите не би трябвало да е чак такъв шок.

- Леле, - възкликна Мия. – Не си губиш времето. И сама можеш да се справиш.

- Може ли да ме вкараш – да ни вкараш вътре? – попитах я. – Ти си приятелка с