Духовна връзка

зачудих какво ли бяха направили, за да са тук. Лицата им бяха тъжни, лишени от

надежда. Огледах отново и осъзнах, че някои от затворниците не бяха морои, бяха

дампири. Имаше смисъл, но все пак не го очаквах. Собственият ми вид имаше проявени

престъпници, които също трябваше да бъдат съдени.

Но не всички затворници изглеждаха кротки. Други изглеждаха сякаш определено

трябва да бъдат в Тарасов. В тях имаше злоба, нещо зловещо в начина, по който очите им

се приковаваха в нас. Оглеждаха всяка част от нас, макар че не можех да кажа каква бе

причината. Дали търсеха нещо, което би могло да им предложи бягство? Дали можеха да

видят през заклинанията ни? Или просто бяха гладни? Не знаех, но се почувствах

благодарна, че има мълчаливи пазители на пост по коридорите. Също така бях

благодарна, че не видях Виктор и реших, че той е в друго отделение. Още не можехме да

рискуваме да ни разпознаят.

Най-накрая развълнувахме затворниците, когато минахме през още една двойна

врата и най-накрая достигнахме местата за захранване. И тук беше като в средновековна

тъмница, но някои статуи сигурно бяха запазени за доброто на затворниците. Като

оставим настрана декорите, стаите за захранване бяха подобни на тези в “Св. Владимир”,

само че по-малки. Няколко кабинки предлагаха уединение, а един отегчен морой четеше

книга зад бюро, като изглеждаше готов да заспи. В стаята имаше само един захранващ,

зле изглеждащ мъж, на средна възраст, който седеше на стол с тъпа усмивка на лице,

вперил поглед в нищото.

Мороят трепна, когато влязохме, очите му се разшириха. Очевидно бяхме най-

вълнуващото нещо, което му се бе случвало за нощта. Той не беше дезориентиран,

когато ни погледна; очевидно имаше ниска устойчивост на внушение, което беше добре

да се знае.

- Какво е това?

- Две нови сега пристигнаха, - рече Уес.

- Но ние не сме ги очаквали, - каза мороят. – И никога не получаваме толкова

млади. Винаги ни дават стари и доста използвани.

- Не питай мен, - каза Уес, тръгвайки към вратата веднага щом намери места за

Лиса и мен. Беше ясно, че намираше това ескортиране за нещо, което е под нивото му. –

Маркс иска да са тук, докато Съливан стане. Предполагам, че това е някаква грешка, но

се оплакваха, че това нещо трябва да се оправи.

- Чудесно, - простена мороят. – Е, следващото захранване се очаква след 15

минути, така че мога да дам на Брадли почивка. Той е така изтощен, че се съмнявам да

забележи, че някой друг дава кръв вместо него.

Уес кимна.

- Ще се обадим, когато оправим нещата.

Пазителят си тръгна и мороят взе една папка с въздишка. Имах чувството, че

всички тук бяха някак изморени от работата си. И можех да разбера защо. Тук си беше

мизерно място за работа. Ще предпочета широкия свят по всяко време.

- Кой трябва да бъде захранен след 15 минути? – попитах.

Мороят извъртя глава изумен. Това не беше въпрос, който един захранващ

задаваше.

- Какво каза?

Лиса се изправи и улови погледа му.

- Отговори на въпроса.

Лицето на мъжа сякаш се изпразни. Той беше лесен за въздействие.

- Рудолф Кайзър.

Никой, който някоя от нас познаваше. Може и да беше тук за масово убийство или

злоупотреба с всичко, за каквото се сетех.

- Кога е ред на Виктор Дашков? – попита Лиса.

- След два часа.

- Промени графика. Кажи на охранителите му, че е станало пренагласяне и той

трябва да дойде сега на мястото на Рудолф.

Празните очи на мороя – сега така безчувствени като тези на захранващия Брадли

– изглежда имаха нужда да асимилират това.

- Да, - каза той.

- Това е нещо, което може да се случи понякога. Няма да предизвика подозрения.

- Няма да предизвика подозрения, - повтори той монотонно.

- Направи го, - нареди тя със строг глас. – Повикай ги, уреди нещата и не отделяй

поглед от мен.

Мороят се съгласи. Докато говореше по телефона, той се представи като Нортууд.

Когато затвори, нещата бяха готови. Сега ни оставаше само да чакаме. Цялото ми тяло

крещеше от болката на напрежението. Тео беше казал, че имахме повече от час преди

началника да дойде на смяна. Никой нямаше да пита нищо дотогава. Еди просто

трябваше да убие малко време с Тео и да не предизвиква подозрения относно грешката в

документацията. Успокой се, Роуз. Ще се справиш.

Докато чакахме, Лиса приспа захранващия Брадли. Не исках никакви свидетели,

дори и така дрогирани. Освен това извъртях камерата в стаята, така че да не заснема

вътрешността. Разбира се, трябваше да се справим с цялата охранителна система в

затвора преди да си тръгнем, но засега ни трябваше просто нищо да не засича това, което

предстоеше да се случи.

Тъкмо се бях настанила в една от кабинките, когато вратата се отвори. Лиса бе

седнала на стола близо до бюрото на Нортууд, така че да поддържа внушението върху

него. Бяхме го инструктирали, че аз ще съм захранващата. Бях заградена, но през очите

на Лиса видях как групата идва: двама пазители... и Виктор Дашков.

Същото страдание, което бе изпитала, когато го видя на процеса, се промъкна в

нея. Пулсът й се ускори. Ръцете й се разтрепериха. Единственото, което най-накрая я

успокои на процеса, беше развитието на всичко, узнаването, че Виктор ще бъде затворен