Духовна връзка

направи това и че възнамерява да държи на думата си, макар че се страхуваше, че всяка

секунда я приближава до Виктор Дашков.

Дойде ред на обядът и после няколко часа по-късно беше време да вкараме плана

в действие. Беше ранна вечер за хората, което означаваше, че нощта за вампирите скоро

щеше да свърши. Беше сега или никога. Лиса нервно ни даде заклинанията, които беше

направила за нас, разтревожена, че няма да проработят. Еди се облече в новото си

връчено му черно-бяло облекло на пазител, докато Лиса и аз останахме с ежедневните си

дрехи – само променихме някои неща. Косата на Лиса беше миша и кафява, резултат от

намокрянето. Моята беше плътно напъхана под една къдрава червена перука, която

неудобно ми напомняше за майка ми. Седнахме на задната седалка на колата, докато Еди

ни откара обратно към отдалечения път, който последвахме по-рано. За разлика от преди,

този път не отбихме встрани. Останахме на пътя, подкарахме право към затвора – или

по-точно към портите му. Никой не проговори, докато пътувахме, ала напрежението и

притеснението в нас растеше ли, растеше.

Преди дори да се доближим до външната стена, минахме контролно-

пропусквателен пункт, който бе охраняван от пазител. Еди спря колата и аз опитах да

изглеждам спокойна. Той свали прозореца и пазителят, който беше на пост, приближи и

се приведе, така че да бъде на нашето ниво.

- Каква работа имате тук?

Еди подаде една папка, маниерите му бяха уверени и безгрижни, сякаш всичко

беше напълно нормално.

- Доставям нови захранващи.

Документът съдържаше всякакви формуляри и бележки според канцеларската

работа на затвора, включително и доклади за статуса и поръчани форми на поддръжка –

като захранващи. Бяхме направили копие на едно от официалните искания за захранващ

и го бяхме попълнили.

- Не са ме известили за доставка, - каза пазителят, не толкова подозрителен,

колкото объркан. Той погледна към документите. – Това е по старите формуляри.

Еди сви рамене.

- Това ми дадоха. Нов съм в това.

Мъжът се ухили.

- Да, изглеждаш едва завършил училище.

Той погледна към Лиса и мен, и въпреки упражняването на контрола ми, аз се

напрегнах. Пазителят се смръщи, докато ни изучаваше. Лиса ми беше дала огърлица, а тя

бе взела пръстен – и двете омагьосани с леко внушение, за да накарат останалите да

мислят, че сме хора. Би било много по-лесно, ако можехме да накараме жертвата й да

носи вещ със заклинание и да я накараме да мисли, че вижда хора, но това не беше

възможно. Магията беше по-трудна така. Той се извъртя, почти сякаш ни гледаше през

мъгла. Ако заклинанията работеха идеално, той нямаше да ни огледа втори път. Но те

бяха леко нестабилни. Променяха вида ни, но не съвсем както се надявахме. Именно

затова бяхме стигнали до промяната на косите си: ако илюзията за човек се провалеше,

все пак щяхме да имаме някаква защита от разпознаване. Лиса се приготви да използва

внушението директно, макар че се бяхме надявали да не се стига до това с всеки, когото

срещнем.

Малко по-късно пазителят се извърна от нас, очевидно решил, че в крайна сметка

сме хора. Въздъхнах и отпуснах ръцете си. Дори не бях осъзнала, че съм ги свила в

юмруци.

- Почакай малко, ще звънна да проверя това, - каза той на Еди.

Пазителят се отдръпна и вдигна телефона вътре в малката стаичка. Еди погледна

назад към нас.

- Дотук добре?

- Като изключим стария тип формуляри, - промърморих.

- Няма ли начин да разберем дали заклинанието ми работи? – попита Еди.

Лиса му беше дала един от пръстените на Таша, омагьосан да го прави да

изглежда със загоряла кожа и черна коса. Тъй като тя не променяше расата му, магията

трябваше само да промени чертите му. Както нашите заклинания за човек, заподозрях, че

не излъчваше точния образ, на който се надяваше, но трябва да е променил вида му

достатъчно, че никой да не идентифицира Еди по-късно. Със защитата от внушението на

наша страна – и като знаехме, че има заклинание, което нямаше ефект върху нас – Лиса и

аз не можехме със сигурност да кажем как изглеждаше той за другите.

- Сигурна съм, че е наред, - каза Лиса убедително.

Пазителят се върна.

- Казаха да влезете и там ще се разберете.

- Благодаря, - каза Еди, като взе обратно документите.

От поведението на пазителя разбрахме, че той е решил, че това е канцеларска

грешка. Той все пак беше прилежен, но идеята, че някой докарва в затвора захранващи

съвсем не беше нещото, което би очаквал – или помислил за риск. Горкият.

Двама пазители ни поздравиха, когато стигнахме портата при оградата на затвора.

И тримата излязохме и ни поведоха към мястото между стената и самия затвор. Докато

дворовете в “Св. Владимир” и двореца бяха поддържани с растения и дървета, земята тук

беше груба и празна. Дори трева нямаше, просто твърда почва. Дали това беше мястото,

където затворниците се “упражняваха”? Дали изобщо им беше позволено да излизат? Бях

изненадана, че наоколо нямаше ров.

Вътрешността на сградата беше зловеща, както и отвън. Килиите за задържаните в

двореца бяха стерилни и студени, всичко бе от метал и празни стени. Очаквах нещо

подобно. Но който и да беше създал Тарасов, бе предвидил модерния вид и вместо това